„Нощи“, каза си Фалшификаторката. „Привързала си се към него. Започваш да го виждаш такъв, какъвто го вижда Гаотона!“ Не би трябвало да се чувства така. Тя изобщо не го бе познавала. Освен това, явно е бил долен човек.
Но не е бил такъв винаги. Не — истината беше, че всъщност така и не бе станал наистина долен. Характерът му е бил доста по-сложен. С всеки човек беше така. Можеше да го разбере, да види защо…
— Нощи! — възкликна тя, стана и остави книгата. Трябваше да проясни ума си.
Когато Гаотона пристъпи в стаята шест часа по-късно, Шай тъкмо притискаше един печат към отсрещната стена. Старецът отвори вратата и прекрачи прага, след което замръзна на място, вторачен във внезапно блесналата в ярки цветове стена.
От печата се виеха дълги поточета боя, подобни на бръшлян. Зелени, алени, кехлибарени. Картината растеше като нещо живо — по клоните се разлистваше зеленина, плодове се наливаха на сочни чепки бързо като избухващи фойерверки. Шарките ставаха все по-гъсти и сложни. Позлата плъзна по тях сякаш от нищото, обточи листата и заблестя на светлината.
Фреската придоби дълбочина; всеки детайл сякаш се движеше като жив. Пищни филизи, тръни, които надничаха изненадващо тук и там иззад клоните.
Гаотона възкликна от възхищение и пристъпи до Шай. Зад тях Зу влезе в стаята, а останалите двама пазачи излязоха и затвориха вратата.
Гаотона протегна ръка да докосне стената, но боята, разбира се, беше суха. Според стената, картините си бяха там от години. Гаотона коленичи и се вгледа в двата печата, които Шай бе поставила в основата на стенописа. Всъщност само третият, който се намираше отгоре, бе предизвикал трансформацията; двата по-стари печата представляваха просто бележки за това как да бъде създаден образът. Насоки, обобщение на историята на стената, указания.
— Как? — попита Гаотона.
— Един от Изличителите е развеждал Ацуко от рода Джиндо по време на посещението му на Двореца на розата — отговори Шай. — Ацуко обаче се разболял и прекарал три дни на легло в стаята си. Която е точно на горния етаж.
— А според твоята Фалшификация, всъщност е бил в тази стая?
— Да. Случило се е преди водата да се просмуче през тавана миналата година, затова е правдоподобно да са му отредили тази стая. Стената си спомня как Ацуко е прекарал цели дни, прекалено отслабнал, за да излезе, но достатъчно силен, за да рисува. По малко всеки ден — постепенно увеличаваща се плетеница от лози, листа и плодове. Така си е убивал времето.
— Фалшификацията не би трябвало да хваща — усъмни се Гаотона. — Прекалено нестабилна е. Променила си твърде много.
— Не — възрази Шай. — На границата е… На онази граница, където се намира най-великата красота.
След това прибра печата. Едва си спомняше последните шест часа. Треската на творческото съзидание я бе обхванала напълно.
— И все пак… — обади се Гаотона.
— Ще хване — каза Шай. — Ако ти беше тази стена, какво би предпочел да бъдеш — мрачен и скучен, или оживял от цветове?
— Стените не могат да мислят!
— Това не ги спира да чувстват.
Гаотона поклати глава и промърмори нещо за суеверия.
— Колко време?
— Колко ми отне да създам този печат на душата ли? Работя по него от време на време от около месец насам. Това бе последното нещо, което исках да променя в стаята.
— Художникът е бил джиндоиец — рече Гаотона. — Може би е понеже сте сънародници и затова… Но не! Тази логика е същата като твоите суеверия.
Арбитърът поклати глава. Продължаваше да се пита защо Фалшификацията е хванала, макар че за Шай това бе очевидно от самото начало.
— Джиндоийците и моят народ не са едно и също, между другото — отбеляза тя сприхаво. — Може и да сме имали нещо общо много отдавна, но вече сме напълно различни.
Типично за един Височайш. Стигаше два народа да имат донякъде сходни черти, и те приемаха, че са на практика еднакви.
Гаотона огледа стаята и изящните, полирани мебели; мраморния под със сребърните инкрустации, припукващото огнище и малкия полилей. На пода лежеше красив килим, който някога бе представлявал прокъсан юрган. Витражът на прозореца отдясно проблясваше меко, а светлината, която се процеждаше през него, огряваше прекрасния стенопис.
Единствената част от помещението, която бе запазила предишния си вид, беше вратата — дебела, но обикновена. Шай не можеше да я Фалшифицира — не и докато Кръвният печат продължаваше да действа върху ѝ.
— Разбираш, че в момента се намираш в най-хубавите покои в целия дворец, нали? — отбеляза Гаотона.