Скоро ще се завърна при вас. С гордост съобщавам, че и другата ми задача тук се увенча с успех. Открих няколко способни воина и събрах достатъчно от тях — коса, нокти и някои лични вещи, чиято липса няма да забележат. Сигурен съм, че армията ни от стражници ще е готова скоро.“
Имаше и още — текстът продължаваше чак до края на гърба на листа, за да не изглежда подозрително. Шай бе добавила и множество подробности за живота в двореца — включително неща, за които останалите щяха да сметнат, че тя няма откъде да разбере, но Кръвноотпечатващият би знаел.
Тревожеше се, че писмото може да е излязло прекалено очевидно нагласено. Щяха ли да усетят пазачите явната измама?
— КуНуКамец такъв — прошепна Йил. Думата произлизаше от езика на народа ѝ и се превеждаше приблизително като „човек с анус, вместо уста“. — Проклет, скапан КуНуКамец!
Явно бяха повярвали, че писмото е истинско. Стражниците не се славеха с проницателността си.
— Може ли да видя? — попита ги Шай.
Хърли протегна листа към нея.
— Наистина ли има предвид, каквото си мисля? — попита я. — Досега е… събирал неща от нас?
— Може би не е говорел за Изличителите — каза Шай, след като прочете писмото. — Не пише нищо точно.
— Защо му е коса? — попита Йил. — И нокти?
— Ако имат частица от теб, могат да правят разни неща — отговори ѝ Хърли и изруга пак. — Виждаш какво прави на вратата всеки ден с кръвта на Шай.
— Не знам дали би постигнал кой знае какво само с коса или нокти — рече Шай скептично. — Просто се перчи. Кръвта трябва да бъде прясна, на не повече от ден, за да му свърши работа. Искал е само да се изфука пред брат си.
— Няма право да върши такива неща — каза Хърли.
— Няма повод за притеснение — успокои го Шай.
Стражниците се спогледаха. След няколко минути застъпи новата смяна. Хърли и Йил си тръгнаха, като продължаваха да си шепнат. Писмото бе пъхнато в джоба на Хърли. Надали щяха да наранят Кръвноотпечатващия сериозно. Но със сигурност щяха да го заплашат.
Знаеше се, че той има навика да посещава местните чайни всяка вечер. На Шай почти ѝ дожаля за него. Бе забелязала, че когато получеше вести от дома, пристигаше бързо и точно на сутринта. Понякога изглеждаше направо въодушевен. А когато не получеше, пиеше. Днес ѝ се беше сторил тъжен. Значи не бе имало писма за него от доста време.
Онова, което предстоеше да му се случи, нямаше да подобри положението му. Да, тя почти му съчувстваше — но после си спомни печата на вратата си и превръзката, която бе увила около ръката си, след като ѝ бе пуснал кръв днес.
Веднага след като се извърши смяната на стражниците, Шай си пое дълбоко дъх и се вглъби отново в работата си.
Тази вечер. Тази вечер щеше да бъде готова.
Ден
98
Шай коленичи на пода сред подредените на купчинки листа хартия, всеки от които беше плътно изписан или покрит със скици на печати. Зад нея утрото тъкмо се пробуждаше, а слънчевата светлина се процеждаше през витража на прозореца и огряваше стаята в алено, синьо и виолетово.
Един-единствен печат на душата, издълбан от полиран камък, бе положен с клишето надолу върху една метална плочка пред нея. Камъкът на душата наподобяваше на вид стеатит или друга подобна дребнозърнеста скала, но бе осеян тук-там с червени петънца, сякаш по него бе покапала кръв.
Шай примигна уморено. Наистина ли щеше да се опита да избяга? Бе успяла да поспи… колко, най-много четири часа за последните три дни?
Със сигурност бягството можеше почака. Със сигурност можеше да си почине, само за един ден.
„Ако заспя сега“, помисли си тя, скована от изтощение, „няма да отворя очи повече.“
Продължаваше да стои, коленичила на същото място. Печатът ѝ се струваше най-красивото нещо, което някога беше виждала.
Предците ѝ вярваха, че камъните, които падаха през нощта, бяха свещени. Душите на повалените богове, така ги наричаха. Майсторите-занаятчии ги извайваха, докато не придобиеха форма. Някога, Шай бе смятала това за глупаво. Защо да боготвориш нещо, което сам си създал?
Сега, коленичила пред шедьовъра си, тя разбираше. Чувстваше се така, сякаш бе вложила и последната капка от силите си в този печат. Бе успяла да концентрира работа като за две години в три месеца, а накрая — цяла нощ отчаяно, трескаво дълбаене. През нея бе изменила някои от записките си, бе внесла промени в самата душа. Драстични промени. Не знаеше дали са били предизвикани от последното ѝ вдъхновение за това как трябва да изглежда проектът като цяло… или са били погрешни, илюзорни идеи, породени от изтощението.