Зу едва успя да извика, когато леглото се срути окончателно и падна през дупката, която бе отворила в пода под него. Наводнението, от което бе пострадала стаята — мухълът, който бе подушила, щом влезе за пръв път — играеше ключова роля в плановете ѝ. Според докладите, които бе получила, дървените греди на тавана били на път да прогният, а таванът — да падне, ако не бяха успели да открият теча така бързо. С една проста и много правдоподобна Фалшификация бе направила така, че подът беше пропаднал.
Зу се срути в празното складово помещение на долния етаж. Шай се изправи задъхана, след което надникна през дупката. Мъжът лежеше сред отломките от леглото. Някои от парчетата бяха меки — подплати и пълнеж от матрака. Вероятно щеше да оживее — първоначално бе замислила този капан за един от обикновените стражници, който ѝ беше симпатичен.
„Не точно по план“, каза си, „но няма да е проблем.“
Втурна се към масата и си събра нещата — кутията с печатите, душата на императора, малко от останалия камък на душата и мастило. И двата тефтера със задълбочените обяснения и скици на печатите, които бе създала — официалните ѝ записки и истинските ѝ записки.
Метна фалшивите в камината пътем. След това спря пред вратата и започна да отброява ударите на сърцето си.
Нетърпението ѝ бе като агония, докато наблюдаваше как знакът на Кръвноотпечатващия пулсира ритмично. Най-накрая, след няколко мъчителни минути, печатът на вратата присветна за последен път… и замръкна. Кръвноотпечатващият не се бе върнал навреме, за да го опресни.
Свобода.
Шай изскочи в коридора и остави зад гърба си стаята, която се бе превърнала в неин дом за последните три месеца — стая, която вече бе покрита с изящно златно и сребърно. Коридорът отвън бе толкова близо, но тя се бе чувствала, като че ли е в друга държава. Притисна третия от предварително приготвените печати върху закопчаната си риза, за да ѝ придаде облик като на тези на придворните слугини — с официалния герб, избродиран отляво на гърдите.
Не разполагаше с много време, за да продължи по плана. Или Кръвноотпечатващият щеше да дойде, или Зу щеше да се възстанови от падането, или стражниците от следващата смяна щяха да пристигнат — и то скоро. Искаше ѝ се да побегне по коридора и да се насочи към конюшните на двореца.
Но не го направи. Тичането би имало само две възможни обяснения: вина или важна задача. И двете щяха да направят впечатление на околните. Вместо това, тя се ограничи до забързана походка и си придаде изражение, сякаш знае какво прави и не е добра идея да бъде прекъсвана.
Скоро навлезе в по-често употребяваните части на обширния дворец. Никой не я спря. Когато стигна един постлан с килими кръстопът на коридора, забави ход.
Надясно имаше дълъг коридор, а в дъното му се намираха покоите на императора. Въпреки подплатената кутия, в която бе удобно настанен, тя сякаш почувства как печатът, който носеше в дясната си ръка, подскача в пръстите ѝ. Защо не го беше оставила в стаята така, че Гаотона да го намери? Арбитрите далеч нямаше да я преследват така ожесточено, ако печатът вече беше у тях.
Можеше просто да го остави тук — в този коридор, в който се редяха портрети на владетели от отдавнашното минало и Фалшифицирани урни от древни времена.
Не. Имаше причина да го вземе със себе си. Бе приготвила необходимите инструменти, с които да влезе в покоите на императора. От самото начало бе знаела, че ще направи именно това.
Ако си тръгнеше сега, никога нямаше да разбере със сигурност дали печатът е проработил. Щеше да е като да построи къща, а после да не прекрачи прага ѝ. Като да изкове меч и никога да не замахне с него. Като да създаде шедьовър на изкуството си, а после да го заключи някъде и да не го покаже никому.
Запъти се надолу по дългия коридор.
Веднага щом се намери сама в него, преобърна една от отвратителните урни и счупи печата на дъното ѝ. Съдът отново се превърна в истинската си версия, направена от черна глина.
Имала беше предостатъчно време да установи къде и кой бе създал урните. Четвъртият от предварително приготвените ѝ печати я превърна в точно копие на едно богато украсено, позлатено нощно гърне. Шай продължи към императорските покои и кимна на стражниците, хванала гърнето под ръка.
— Не съм те виждал преди — спря я единият пазач.
Тя също не го разпознаваше — лице, покрито с белези, подозрително присвити очи. Така и очакваше да стане. Държаха стражниците, които изпращаха да я пазят, далеч от останалите в двореца — така нямаха възможност да издадат нещо за задълженията си в разговор.