Време е обикновените хора да решават за себе си, без над решенията им да тегне сянката на магията. Без тя да определя бъдещето.
Стейн дръпна пелерината си напред.
— Това тук са скалпове на родени с дарбата. Всеки от тях съм убивал лично. Попречил съм на всеки от тези магьосници и вещици да се меси в живота на обикновените хора.
Хората би трябвало да се страхуват от Създателя, а не от някакви си чародейки, магьосници и вещици. Единствено Създателя трябва да почитаме, не друг.
В залата се надигна одобрителен шепот.
— Императорският орден ще сложи край на магията в този свят, също както сложихме край на магията, която от хилядолетия разделяше хората от Новия и Стария свят.
Орденът ще победи. Хората сами ще решават съдбата си.
Дори и без нашата помощ се раждат все по-малко с дарбата, сякаш дори самият Създател със своето почти безкрайно търпение се е уморил от техните жестокости и злини. Старата религия на магиите отмира. Самият Създател ни дава по този начин знак, че е дошло време човек да се пребори с магията.
Одобрението в залата ескалира.
— Ние не искаме да се бием с народа на Андерия. Нито пък имаме намерение да ви насилваме пряко волята ви да грабнете оръжието и да минете на наша страна. Онова, което възнамеряваме, е да унищожим магическите сили, закриляни от недоносеното копеле на Д’Хара. И всеки, който се присъедини към него, ще попадне под ударите ни, също както родените с магия — той показа наметалото си — бяха покосени от моите удари.
Без да изпуска наметалото си, той бавно прокара пръст над притихналата тълпа.
— Също както съм убивал тези надарени вещици, които са се изпречвали на пътя ми, ние ще избиваме всеки, изпречил се пред нас.
Разполагаме и с други начини освен оръжието, за да сложим край на магията. Така както преодоляхме магията, която ни разделяше, така ще сложим край и на цялата останала магия. Идва времето на човека.
Министърът небрежно вдигна ръка.
— И какво е онова, ако не мечовете на могъщата ни армия, което Орденът иска от нас?
— Император Джаганг ви дава дума, че ако не се присъедините към защитниците на магията, няма да ви нападаме. Всичко, което искаме, е да търгуваме с вас, така както търгувате с останалите народи.
— Е — възрази Министърът, правейки се на скептичен, за да се хареса на тълпата, — ние вече имаме споразумения, уреждащи търговските ни отношения със Средната земя.
Стейн се усмихна.
— Нашето предложение е да удвоите най-високата цена, която някой ви предлага.
Суверенът вдигна ръка, при което дори шепотът стихна.
— Каква част от стоките в Андерия бихте искали да закупите?
Стейн плъзна поглед по тълпата.
— Цялата. Ние сме огромна армия. Не е нужно да вземате оръжие, за да участвате във войната. Това е наше задължение. Но ако ни продавате стоките си, ще бъдете осигурени и земите ви ще процъфтяват толкова, колкото не сте мечтали дори в най-смелите си сънища.
Суверенът се изправи, оглеждайки залата.
— Благодаря ви за думите на императора, господин Стейн. Ще имаме нужда от още информация. Засега казаното от вас ни предостави материал за размисъл. — Той плъзна ръка над множеството. — Празненството може да продължи.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
ГЛАВАТА НА ФИЧ ЩЕШЕ ДА СЕ ПРЪСНЕ. От светлината на утрото го боляха очите. Въпреки че посмука малко листа от джинджифил, отвратителният блудкав вкус в гърлото му си остана. Каза си, че главоболието и ужасният вкус сигурно са от прекомерното количество хубаво вино и ром, които си бяха осигурила двамата с Морли. Въпреки всичко Фич бе в добро настроение и докато стържеше мръсните съдове, се усмихваше.
Въпреки че се движеше бавно, като внимаваше да не разклаща прекалено рязко главата си, майстор Дрюмонд не го хокаше. Едрият мъжага явно бе доволен, че празненството приключи и вече ще могат да се върнат към нормалния си ритъм на работа в кухнята. Кухненският управител му бе поставил няколко задачи, без нито веднъж да го нарече „Феч“.
Чу, че някой приближава зад него, и вдигна глава. Беше майстор Дрюмонд.
— Фич, изсуши си ръцете.
Той извади ръце от сапунената вода и ги разтърси.
— Да, сър.
Грабна една кърпа наблизо, като в същото време си припомняше с неизразимо удоволствие звученето на думата „сър“, която бе чул в обръщение към себе си миналата нощ.
Майстор Дрюмонд попи чело с бялата си кърпа. Така както се потеше, сигурно и той бе пийнал повечко предишната нощ и може би също не се чувстваше в най-добрата си форма. Работата около празненството бе наистина невъобразима, така че Фич предположи, че майстор Дрюмонд също си е заслужил питието. Но поне през цялото време го наричаха „сър“.