— Викат те в кабинета на господаря Камбел.
— Сър?
Майстор Дрюмонд затъкна бялата си кърпа в колана. Жените наблизо ги гледаха. Джили бе смръщила чело, без съмнение в очакване на възможност да издърпа ухото на Фич за злите му Хакенски нрави.
— Далтон Камбел току-що изпрати съобщение, че иска да те види. Предполагам има предвид веднага, Фич, така че не се бави и виж от какво има нужда.
Фич се поклони.
— Да, сър, веднага.
Преди да се замисли над чутото, той заобиколи колкото се може по-отдалеч Джили и като мина извън обсега й, излезе по най-бързия начин. Това бе нещо, което наистина направи с огромно удоволствие, така че не искаше да го бавят разни жени с кисели физиономии.
Докато прескачаше през едно стъпалата към третия етаж, болките в главата минаха на заден план. Щом се изкачи горе, изведнъж се почувства много по-добре. Претича покрай мястото, където Беата го бе ударила, и продължи по коридора вдясно до вратата, където късно една вечер само седмица по-рано бе отнесъл табла с нарязано месо. Кабинета на Далтон Камбел.
Външната врата беше отворена. Фич си пое въздух и влезе, като гледаше главата му да е леко приведена в знак на уважение. Беше идвал тук само онзи път и нямаше представа как точно трябва да се държи човек в кабинета на помощника на Министъра.
В стаята имаше две маси. Върху едната бяха разхвърляни някакви книжа, както и куриерски пакети и восък за печати. Другата, тъмна, лъскава, бе почти празна, с изключение на няколкото книги и незапалената лампа отгоре. Утринната светлина, нахлуваща през високите прозорци, озаряваше щедро всичко.
По дължина на далечната стена вляво, срещу прозорците, на дълга пейка седяха и оживено разговаряха четирима млади мъже. Обсъждаха състоянието на междуградските пътища. Бяха куриери — търсена работа в имението, така че темата на разговора им се стори на Фич логична, макар да му се струваше, че куриерите би трябвало да си говорят по-скоро за великите неща, с които се сблъскват по време на службата си.
И четиримата бяха добре облечени, в еднакви дрехи — униформата на помощника на Министъра. Тя се състоеше от тежки черни ботуши, тъмнокафяв панталон, бяла риза с жабо-яка и жакет на пищни фигури. Краищата на жакета бяха поръбени с отличителните кафяво-черни преплетени ширити. Според Фич облеклото на куриерите правеше всеки от тях да изглежда почти като благородник, особено пък куриерите на помощника на Министъра.
В имението работеха множество различни куриери и всеки имаше своя отличителна униформа, всеки работеше за определен човек или кабинет в имението. Фич разпознаваше куриерите на Министъра, на лейди Чанбоор, на кабинета на салонния управител, на кабинета на маршала. Имаше и цял рояк военни куриери които работеха извън имението, имаше и такива, които носеха съобщения за имението, но живееха извън него — дори кухнята имаше свой куриер. От време на време Фич виждаше и други, които не разпознаваше.
Той не можеше да си обясни защо бяха необходими толкова много. Питаше се колко ли съобщения може да се наложи да изпрати определен човек.
Най-големия контингент куриери — почти цяла армия, както му се струваше — притежаваше главният помощник на Министъра — Далтон Камбел.
Четиримата мъже, седнали на пейката, го посрещнаха приятелски усмивки. Двама от тях го поздравиха с кимване — нещо, което и преди му се бе случвало на разминаване с куриери. Фич винаги го бе имал за странно, тъй като, макар те също да бяха Хакенци, винаги ги бе смятал за нещо повече от себе си. Сякаш, макар и не Андерианци, те бяха на недостижимо по-високо стъпало от всеки обикновен Хакенец.
Фич също кимна в отговор на поздрава. Един от онези, които го бяха поздравили, може би година-две по-голям от него, посочи вратата в дъното:
— Господарят Камбел те очаква, Фич. Трябва да влезеш вътре.
Фич се изненада, че се обръщат към него по име.
— Благодаря.
Приближи се до високата врата към вътрешната стая и се спря на прага. Предишния път бе стигнал само до външната стая пред кабинета — вратата, пред която стоеше сега, бе намерил затворена. Така че очакваше същинският кабинет да бъде малко или повече подобен на това, което вече бе видял. Но се оказа, че е по-голям и доста по-внушителен, с пищни завеси в златисто и синьо на трите прозореца, с цяла стена красиви дъбови лавици, отрупани с разноцветни дебели томове книги, и в далечния ъгъл с няколко величествени бойни знамена. Всяко от дългите знамена беше с жълт фон с червени знаци отгоре, тук-там с по малко синьо. Бяха подредени така, че да се виждат добре, от двете им страни бяха поставени внушителни на вид дълги оръжия.