Куриерите правеха повече от това просто да предават съобщения. В известен смисъл те бяха нещо като частна армия, за която плащаха данъкоплатците, и едно от средствата, чрез които Далтон бе израсъл до настоящия си пост. Всичките му куриери бяха безрезервно верни единствено на Далтон и никому другиму. Повечето от тях с желание биха тръгнали на явна смърт, ако той пожелаеше. Беше имало случаи, в които бе пожелавал.
Далтон се усмихна, щом мисълта му отлетя към по-приятни неща — към Тереза. Тя направо се носеше във въздуха, задето я бе представил на Суверена. Щом се завърнаха в апартамента си след приключването на празненството и си легнаха, тя, както бе обещала, го възнагради щедро, доказвайки му колко добра може да бъде. А можеше да бъде изключително добра.
Беше толкова въодушевена от срещата си със Суверена, че прекарваше утринта в молитва. Той се съмняваше, че жена му би била по-развълнувана, ако бе срещнала самия Създател. Далтон се радваше, че може да осигури на Тереза подобно екзалтиращо събитие.
Добре поне, че тя не припадна, както стана с няколко жени и един мъж, представени на Суверена. Ако това не бе обичайна гледка, щеше да е доста притеснително за тях. Но всеки се отнасяше с разбиране и приемаше спокойно подобна реакция. В известен смисъл това бе доказателство за вяра, за отдаденост на Създателя. Никой не гледаше на него като на нещо различно от безрезервна вяра.
Далтон обаче виждаше в Суверена човека — наистина човек с високо положение, но все пак смъртен. За някои хора той надвишаваше човешкото у човека. Когато Бертранд Чанбоор, човек вече приеман и уважаван като най-изтъкнатия Министър на културата, съществувал някога, станеше Суверен, той също щеше да се превърне в обект на безумно обожание.
Далтон подозираше обаче, че много от кланящите му се жени биха предпочели да се озоват под него, а не да припадат пред него. За мнозина това щеше да е религиозно общение, надвишаващо рамките на обикновено съвкупление с властващ мъж като Министъра на културата. Дори съпрузите биха били горди от светото приемане на жените им в подобна връзка със самия Суверен.
Щом на вратата се почука, Далтон вдигна глава и тъкмо се канеше да каже „Влез“, когато видя вътре да влиза жена. Беше Франка Гоуенлок. Далтон стана.
— О, Франка, радвам се да те видя. Хареса ли ти празненството?
Поради някаква причина жената имаше мрачно изражение. Прибавено към тъмните й коси и очи и общото й минорно излъчване, видът й наистина бе някак прекалено потиснат. Винаги когато Франка бе наоколо, въздухът притихваше и се успокояваше.
Тя сграбчи един стол за облегалката и го довлече до писалището на Далтон, после седна и кръстоса ръце.
Някак изненадан, той нямаше какво друго да прави, освен също да седне.
— Не ми харесва този от Ордена. Стейн. Никак не ми харесва.
Далтон се отпусна. Франка носеше черната си, дълга почти до раменете коса разпусната, но тя някак си не падаше над лицето й, а сякаш бе застинала назад, вкочанена от леден вятър. В слепоочията й се забелязваха сребристи кичури, но вместо да я правят да изглежда по-възрастна, само прибавяха сериозност на излъчването й.
Семплата й рокля бе закопчана догоре. Малко над яката шията й бе пристегната от черна кадифена лента. Лентата обикновено, но не винаги, бе черна. Независимо от цвета обаче, ширината й винаги бе два пръста.
Тъй като Франка винаги беше с лентата около врата, Далтон неведнъж се бе питал защо я носи и какво, ако има нещо, се крие отдолу. Но тъй като Франка си беше Франка никога не я бе питал.
Познаваше Франка Гоуенлок от близо петнадесет години и бе наел талантите й от близо осем. Понякога си фантазираше, че може би някога е била обезглавена и е пришила сама главата си обратно към раменете.
— Съжалявам, Франка. Да не ти е направил нещо? Обиди ли те? Не ти е посегнал, нали? Ако това е случаят, ще се разпоредя да си получи заслуженото — имаш думата ми.
Франка знаеше, че може да разчита на дадената от него дума. Сключи дългите си изящни пръсти в скута си.
— Имаше достатъчно жени, които с радост бяха готови да му се отдадат. Не му бях необходима за това.
Далтон, без да разбира нищо, но въпреки това нащрек, разпери ръце.
— Тогава какво има?
Франка облегна ръце на писалището и проточи врат. Сниши глас:
— Направил е нещо с дарбата ми. Обърнал я е наопаки. Нещо такова.
Далтон примигна насреща й, изведнъж обзет от истинско притеснение.