— Искаш да кажеш, че този човек притежава някаква магическа сила? Че е хвърлил заклинание или нещо такова?
— Не знам — изръмжа Франка. — Но е направил нещо.
— Откъде знаеш?
— Опитах се да чуя някои разговори на празненството, както винаги. Казвам ти, Далтон, не бих твърдяла, че притежавам дарбата, ако наистина не знаех, че е така. Нищо. Не чух нищо от никого. Нищичко.
Далтон забарабани с пръсти по писалището. Обърна се и погледна през прозореца. Стана и дръпна завесата, вътре нахлу топъл въздух. Направи знак на Франка да се приближи.
Посочи двама души, разговарящи под едно дърво оттатък ливадата.
— Ето, онези двамата там. За какво си говорят?
Франка се облегна на рамката и леко се наведе напред, взирайки се в двамата мъже. Слънцето, обливащо лицето й, разкри как времето наистина бе започнало да набръчква, изпъва и съсипва онова, което той винаги бе считал за една от най-красивите жени, ако не най-странните, които е познавал. Въпреки това, независимо от неумолимия ход на времето, красотата й бе все още пленителна.
Далтон виждаше как мъжете ръкомахат, но не чуваше нищо от гласовете им. Благодарение на дарбата си тя би трябвало без проблеми да чуе думите им.
Лицето й стана безизразно. Стоеше неподвижна, подобна на восъчните статуи от пътуващите изложби, които два пъти годишно минаваха през Феърфийлд.
— Не чувам нито дума. Много са далеч, за да мога да следя устните им, но въпреки това не ги чувам, а би трябвало.
Далтон погледна надолу, близо до сградата, три етажа под тях.
— Ами онези двамата.
Франка се наведе да погледне. Далтон почти ги чуваше сам. Надигна се кикот, после единият възкликна и толкова. Франка отново се съсредоточи.
Този път дъхът, който си пое, бе почти яростен.
— Нищо, а почти ги чувам без помощта на дарбата.
Далтон затвори прозореца. Гневът мигновено изчезна от лицето й и той видя на него изписано чувство, което никога преди не бе долавял — страх.
— Далтон, трябва да се отървеш от този човек. Може да е магьосник или нещо такова. Направо ме е вързал на възли.
— Откъде знаеш, че е той?
Тя примигна на въпроса му.
— Ами какво друго може да бъде? Нали сам твърди, че може да елиминира магията. Тук е едва от няколко дни, а точно от толкова нещо става с мен.
— Имаш ли проблеми с другите си таланти? С другите аспекти на дарбата?
Тя се извърна, кършейки пръсти.
— Преди няколко дни направих малко заклинание на жена, която дойде при мен. Трябваше да предизвика месечния й цикъл и да прекъсне бременността й. Тази сутрин жената се върна и ми каза, че не е станало.
— Е, може да зависи от други неща. Сигурно са се намесили и други обстоятелства. Предполагам тези неща не винаги се получават.
Тя поклати глава.
— Преди винаги е ставало.
— Може би си болна. Да си се чувствала някак различно напоследък?
— Чувствам се напълно нормално. Усещам силата си както винаги. Както и трябва да бъде. Но не е. Други магии също ми се провалиха.
Притеснен, Далтон се наведе към нея:
— Франка, не знам много за тези неща, но може би става въпрос за увереност в самата теб. Може би ако си повярваш, ще можеш да го правиш отново.
Тя го погледна през рамо.
— Откъде имаш такива глупави представи за магията?
— Не знам — сви рамене Далтон. — Признавам, че не съм много наясно, но наистина не вярвам Стейн да притежава дарбата. Или каквато и да е магия. Просто не е такъв тип. Освен това днес дори не е тук. Не би трябвало да пречи на способностите ти. Тази сутрин замина в провинцията. Няма го от няколко часа.
Тя бавно се обърна към него, изглеждаше страховита и в същото време изплашена. При вида на два толкова противоположни образа, събрани в един, кожата му настръхна.
— В такъв случай се опасявам — прошепна тя, — че просто съм изгубила силата си. Безпомощна съм.
— Франка, сигурен съм…
Тя облиза устни.
— Серин Райак е хвърлен в тъмница и окован, нали?
Не искам да си мисля, че той или побърканите му последователи…
— Вече ти казах, в тъмницата е. Дори не съм сигурен дали още е жив. След всичкото това време се съмнявам. Но както и да е, той едва ли може да ни притеснява.
Тя отмести поглед и кимна. Той я докосна по ръката.
— Франка, сигурен съм, че силата ти ще се върне.
Опитай се да не се притесняваш прекалено много.
По лицето й се изтърколиха сълзи.
— Далтон, ужасена съм.
Той внимателно пое плачещата жена в прегръдката си. Та нали в крайна сметка тя, освен опасна надарена жена, бе негова приятелка.
Думите на песента от празненството изплуваха в главата му.
„Крадците на магията и вещината се впуснаха за плячка, нарамили дълга.“