Разбира се, гъбите бяха и чудесна храна. Най-много обичаше онези, които растяха в горите горе в планината, а не другите, в долината. Под влияние на влагата по високите места гъбите растяха по-добре. Според нея нямаше по-вкусни от раслите високо в планината и мнозина я търсеха именно заради тях. Роберта си имаше своите тайни места където всяка година намираше най-добрите екземпляри. Големите джобове на престилката й бяха пълни с тях, също и раницата на гърба й.
Тъй като все още бе рано през годината, намираше предимно туфи от жълтеникавите кози бради. Техните месести, меки гугли бяха най-вкусни панирани, така че тях ги продаваше пресни. Но днес имаше късмет и намери достатъчно пачи крак, за да може да го продава както пресен, така и да остави за сушене. Намери и доста от фазановия гръб, които трябваше да маринова, ако иска да им вземе най-висока цена.
Бе прекалено рано за вълнистото кадифе, макар че след още някой и друг месец щеше да е пълно с тях. Но тя бе отишла на едно от специалните си места, където имаше много борови пънове и откри няколко от охрено жълтите вълнисти кадифена, използвани за направата на бои. Роберта дори откри разлагаща се бреза с грозд опушено кафяви полипории. Тези гъби с форма на бъбрек се ценяха от готвачите, защото поддържаха огъня, а от мъжете, защото спираха кръвта при порязване по време на бръснене. Като се облягаше на тояжката си, Роберта се наведе над безобидна на вид кафеникава гъба. Извънмерно бялото й пънче беше с пръстенче. Забеляза, че жълтеникавите ламели току са започнали да придобиват ръждив цвят. Сезонът бе подходящ и за тази гъба. С недоволно сумтене Роберта подмина смъртоносната галерина и продължи пътя си.
Под разперените клони на един дъб, със стъбло, широко колкото впряга й от волове, намери три големи пикантни пачи крака. Тази разновидност на пачия крак се срещаше изключително под дъбови дървета, а конкретно тези трите бяха станали от жълти оранжеви, така че трябваше да се ядат скоро.
Роберта знаеше къде се намира, но се бе отклонила от обичайната си пътека, така че никога по-рано не бе виждала точно този огромен дъб. Още като мерна внушителната му корона, разбра, че при сянката, която хвърля, със сигурност създава благоприятна среда за гъби. Не остана разочарована.
В основата на дъба, точно там, където тръгваше да излиза стъблото, с удоволствие видя цяла туфа лулички, или говежди вени, както ги наричаха някои, тъй като щръкналите тръбички понякога ставаха яркочервени — сякаш цял сноп прерязани вени. Тези тук бяха розовеникави, леко напръскани с червено. Името лулички й харесваше повече, но така или иначе не ги обичаше особено. Някои обаче ги купуваха заради тръпчивия им вкус, а не се срещаха често, така че цената им бе добра.
Под дървото, в дебелата сянка, имаше обръч от камбанки, наречени така поради подобните им на камбани им гугли. Не бяха отровни, но заради киселия им вкус и талашитената им консистенция хората не ги обичаха. Нещо повече, между простолюдието се говореше, че който стъпи в обръч от камбанки, бива омагьосан, така че хората дори не искаха да поглеждат красивите им мънички фигурки. Роберта стъпваше в обръчи от камбанки още от дете, когато майка й я водеше със себе си за гъби. Тъй като не вярваше в подобни суеверия, стъпи в средата на обръча, въобразявайки си, че чува нежните им песни, и започна да бере луличките.
Един от разперените клони на дъба се бе снишил толкова към земята, че предлагаше удобно място за сядане. Дебел колкото обилния й кръст, той бе достатъчно удобен и сух, за да може човек да си поседне и почине.
Роберта отпусна раницата си на земята. Въздъхна с облекчение и опря уморените си кокали в съседен клон, намиращ се точно зад нея, така че да й осигури удобна облегалка за раменете и главата. Дървото сякаш я прие в закрилническата си утроба.
Както се бе унесла, си помисли, че е част от съня й, когато чу шепот, звучащ като името й. Беше приятен, нисък, топъл звук, по-скоро някакво чувство за добри неща и приятни мисли, отколкото дума.
Втория път вече знаеше, че не сънува, и бе сигурна, че произнасят името й, но по начин някак по-близък от просто изречена дума.
Работата бе там, че от произнасянето на звука зазвъняха струните на сърцето й. Беше нещо като музиката на духовете. Изпълнена с нежност, съчувствие и топлота. Накара я да въздъхне. Направи я щастлива. Обля я като топла слънчева светлина в мразовит ден.
Третия път тя стана да погледне, копнееща да види източника на този сърдечен глас. Дори в движенията й се стори, че е в едно от състоянията си на бленуване, чувстваше се в покой и изпълнена със спокойствие. Сякаш цялата гора блестеше на утринното слънце. Сякаш сияеше. Щом го видя недалеч от себе си, Роберта ахна тихичко. Никога по-рано не го бе виждала, но винаги бе знаела кой е — така поне изглеждаше. Осъзна, че той е познат приятел, успокоение, другар още от времето на младостта й, макар никога по-рано да не се бе замисляла. Той бе онзи, който сякаш винаги е бил до нея. Онзи, за когото винаги бе мислила по време на бленуванията си. Лицето без определители и въпреки това лице, което познава добре.