Сега осъзнаваше, че той е толкова истински, колкото винаги си го е представяла, когато го е целувала във фантазиите си — фантазии, които имаше, откакто порасна достатъчно, че да разбира, че целувката може да бъде нещо повече от целувката на майка ти преди лягане. Неговите целувки бяха любовни. Пламенни и горещи.
Тя никога не бе предполагала, че той наистина съществува, но сега вече бе убедена, че винаги е съществувал. Докато стоеше там, взрян в очите й, как бе възможно да не е истински? Облакът коса се отметна назад, разкривайки топлата му усмивка. Малко я обърка фактът, че не може да определи точно как изглежда. И въпреки това нещо вътрешно й подсказваше, че познава лицето му толкова добре, колкото той нейното.
Освен това знаеше всяка негова мисъл, също както той усещаше всяка нейна мисъл и копнеж. Той бе истинският партньор на душата й.
Тя предугаждаше мислите му. Името му не й бе нужно. Това, че не го знаеше, бе само доказателство, че двамата са свързани на духовно ниво, превъзхождащо думите.
И сега той бе излязъл от мъглата на този невидим свят, изпитвайки нужда да бъде с нея така, както и тя имаше нужда да е с него.
Той протегна съвършената си ръка към нея. Усмивката му бе проникновена и любяща. И мила. Той я разбираше. Разбираше неща за нея, които никой друг не би могъл никога да разбере. Това я караше да ридае от радост — за това, че я разбира, че разбира душата й.
Ръката му се протегна към нея, призова я. Роберта също протегна ръка към него, сърцето й копнееше да го достигне. Стори й се, че се издига над земята. Краката й докосваха тревата сякаш пух на глухарче, гален от нечий дъх. Тялото й се носеше подобно водорасло във вода, ръцете й се протягаха да го докоснат. Да го прегърнат.
Колкото повече се приближаваше към него, толкова по-топло й ставаше. Топлина не като от слънцето, галещо лицето й, а като от детски ръчички, обгръщащи врата ти. Като от нежната прегръдка на майка й, като от усмивката на любимия, като от сладката му целувка.
Целият й живот сякаш се бе стремял именно към този миг, към необходимостта да бъде в прегръдките му, да усети нежността му. Към желанието да изрази пред него копненията си, тъй като знаеше, че той ще ги разбере. Към необходимостта от дъха на устните му край ухото й, към това да й каже, че я разбира.
Тя изгаряше от желание да сподели любовта си, да чуе признанието за неговата любов.
Нямаше нищо на този свят, което да желаеше повече от това да падне в прегръдките му, които познаваше тъй добре.
Мускулите й вече не чувстваха умора, кокалите не я боляха. Вече не бе стара. Годините бяха избягали от нея, както дрехите се изплъзнат от телата на влюбените.
Заради него и единствено заради него тя отново цъфтеше в свежестта на младостта, където всичко е възможно.
Ръката му се плъзна към нея, копнежът му бе силен като нейния. Тя се протегна в отговор, но той като че ли се бе отдалечил, така че тя се протегна още повече. Въпреки това той остана далеч.
Обзе я ужас при мисълта, че може да си отиде, преди тя да го е докоснала. Чувстваше се така, сякаш плуваше в мед и не може да се движи напред. През целия си живот бе мечтала да го докосне. През целия си живот бе мечтала да му признае чувствата си. През целия си живот бе мечтала душата й да се свърже с неговата. А сега той си отиваше от нея.
Роберта с натежали като олово нозе скочи в слънчевата пролетна светлина, през сладкия въздух и политна към прегръдката на любимия.
Но той се отдалечи още повече.
Вдигна и двете си ръце към нея. Тя усещаше нуждата му. Болезнено искаше да го успокои. Да го предпази от всяка болка. Да задоволи глада му.
Той усещаше тези копнежи у нея и крещеше името й, казваше й да бъде силна и да удвои усилията си да го достигне. Звукът на името й върху устните му накара сърцето й да подскочи от радост, подскочи с ужасната болка на необходимостта да отвърне на страстта му, да го назове по име.
Отчаяно искаше да знае името му, да назове с него неумиращата си любов.