С цялата си сила се протегна към него. Вложи цялото си същество в отчаяната нужда да го докосне, не усещаше нищо друго освен неутолима, неописуема жажда да е до него.
Роберта закрещя към безименната си любов, сподели във вик нуждата си, без да спира да протяга ръце към него. Ръцете му се разтвориха да я поемат в прегръдка. Тя сякаш изведнъж полетя във въздуха към него, с озарено от слънцето лице, с развята от вятъра коса, но всичко изведнъж бе прекрасно, защото тя най-сетне бе там, където искаше да бъде — при него.
В този миг изпита най-съвършеното чувство в живота си. Не можеше да съществува по-съвършено чувство в цялото й същество. Не можеше да съществува по-съвършена любов в целия свят.
Тя чуваше съвършените звуци на чувствата си, отразяващи величието на момента.
Сърцето й щеше да се пръсне в мига, в който най-сетне се озова в прегръдката му — изпълнена с див възторг, крещейки с копнеж, от любов, от чувство за цялост, с единственото желание да научи името му, за да може да му отдаде всичко от себе си.
Сияещата му усмивка бе предназначена единствено и само за нея. Устните му бяха предназначени единствено и само за нейните. Тя премина и това нищожно пространство, което ги делеше, най-сетне получила възможност да целуне любовта на живота си, партньора на своята душа, единствената истинска страст на живота си.
Устните му бяха там, най-сетне, когато тя се отпусна в протегнатите му към нея ръце, в прегръдката му, когато потъна в съвършената му целувка.
В този неземен момент, когато устните й тъкмо докосваха неговите, тя видя през него, отвъд него, безжалостния релеф на долината да се приближава бясно към нея. И най-сетне узна името му.
Смърт.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
— ЕЙ, ТАМ — КАЗА РИЧАРД и се наведе към Калан, за да може тя да проследи посоката, в която сочеше ръката му към хоризонта. — Виждаш ли онзи тъмен облак на фона на по-светлия? — Изчака я да кимне. — Под него и съвсем леко надясно.
Застанала сред наглед безкрайно море от висока до кръста трева, Калан се изправи и засенчи очите си с ръка срещу утринната светлина.
— Нищо не виждам. — Въздъхна отчаяно. — Но така или иначе никога не съм успявала да виждам толкова на далеч като теб.
— И аз не го виждам — обади се Кара.
Ричард отново се огледа през рамо, като внимателно се взираше във всички посоки из пустото тревисто поле, за да е сигурен, че докато наблюдават приближаването на онзи човек, няма да бъдат изненадани от други. Нямаше нищо обезпокоително.
— Ще го видите съвсем скоро.
Посегна с ръка да провери дали мечът му е свободен в ножницата, но едва след като го направи, се сети, че оръжието не е на мястото си на левия му хълбок.
Вместо това свали лъка от рамото си и зареди на тетивата стрела. Хиляди пъти си бе мечтал да се отърве от Меча на истината, който изтръгваше от съществото му чувства, несъвместими и омразни на природата му. Магията на меча, свързана с тези чувства, се превръщаше в смъртна ярост. Зед, когато за първи път му даде меча, му бе обяснил, че това е само средство. С времето Ричард постепенно разбра какво е имал предвид дядо му.
И въпреки това бе ужасно за използване средство.
От човека, притежаващ меча, зависеше да успее да управлява не само средството, но и себе си. Да се разбере това, наред с други неща, бе съществено в използването на оръжието според предназначението му. А то не бе за никого другиго освен за истинския Търсач на истината.
Ричард потръпна при мисълта какво би могло да се случи, ако това магическо средство попадне в грешни ръце. Благодари на добрите духове, задето му бяха предоставили възможност, при положение, че не може да вземе меча със себе си, да го остави на сигурно място.
Под далечните силуети на плаващите облаци, чиито вътрешности сияеха на слънчевата светлина от плътно жълто до неукротимо виолетово, подсказващо могъществото на бурите, съдържащи се в тях, мъжът продължаваше да напредва към тях. Светкавиците, безмълвни на това голямо разстояние, разсипаха могъщите облаци и се втурваха във вътрешностите им, осветявайки невидими иначе каньони, долини и пронизващи върхове.
В сравнение с други места, където беше ходил, небето и облаците над равните полета някак си изглеждаха невъзможно огромни. Предположи, че е, защото от хоризонт до хоризонт всичко бе пусто — нямаше никакви планини, дървета, нищо, което да се намесва в драмата, разиграваща се на величествената сцена горе.
Отдалечаващите се буреносни облаци се бяха придвижили на изток едва преди зазоряване, отнасяйки със себе си дъжда, който толкова им бе досадил, докато бяха в селото на Калните, по време на първия ден на пътуването им и през първата им мизерна студена нощ без огън. Да пътуваш под дъжда не бе особено приятно. Той бе изнервил и трима им.