Също като Ричард, и Калан се тревожеше за Зед и Ан и се питаше каква ли може да бъде следващата стъпка на Промъкника. Беше притеснителен и фактът, че се налага да предприемат дълго пътуване с такава важна и спешна мисия, вместо да използват Плъзгата да ги върне в Ейдиндрил за нула време.
Ричард почти с желание би поел риска. Почти.
Кара сякаш изпитваше и други притеснения. Беше раздразнителна като котка в чувал. Той нямаше желание да бърка вътре и да бъде одраскан. Реши, че ако има нещо наистина важно, тя ще му каже.
В допълнение към всичко това Ричард бе неспокоен и от факта, че мечът не е у него, когато отвсякъде ги дебнеха неизвестности. Страхуваше се Промъкникът да не нападне Калан, а той да не може да я защити. Дори и без проблемите, създадени от Сестрите на мрака, за един Изповедник съществуваха цял куп обичайни опасности, безброй хора, които биха искали, щом тя изпадне в безпомощно състояние, да променят нещо, което им се струва несправедливост.
При положение, че някакво заклинание разяждаше магията, рано или късно Изповедническата й сила щеше да умре и тя щеше да остане без възможност да се защитава. Той искаше да може да я пази, но без меча се опасяваше, че ще му бъде невъзможно да го стори.
Всеки път, когато посегнеше към меча си и не го намираше, усещаше някаква празнота, неизразима с думи. Сякаш липсваше част от самия него.
Въпреки всичко Ричард се чувстваше някак неловко от мисълта, че се връщат в Ейдиндрил. Нещо го притесняваше. Опитваше се да се убеди, че сигурно е притеснението, че оставя Зед болен и слаб. Но Зед се бе постарал да му покаже убедително, че друг избор няма.
Докато не забеляза приближаващия пътник, вторият ден на пътуването им изглеждаше слънчев, сух и по-приемлив. Ричард лекичко опъна тетивата. След сблъсъка с онова кокоше същество, така наречения Промъкник, и при такъв висок залог той нямаше намерение да позволява на никого да ги доближи, преди да се убеди, че е приятел.
Ричард смръщи чело към Калан.
— Знаеш ли, не мога да се отърва от мисълта, че майка ми веднъж ми е разказвала нещо за котка, наречена Промъкник.
Прихванала косата си с ръка, за да не позволи на вятъра да я блъска в лицето й, Калан също смръщи чело в отговор.
— Странно. Сигурен ли си?
— Не. Тя почина, когато бях много малък. Трудно е да съм сигурен дали наистина си спомням нещо или само си въобразявам.
— И какво ти се струва, че си спомняш? — попита го тя.
Ричард опъна тетивата за проба, после поотпусна напрежението.
— Струва ми се, че веднъж бях паднал и си бях ожулил коляното или нещо такова, и тя се опитваше да ме разсмее — нали разбираш, за да ме накара да забравя болката. Мисля, че само това е единственият път, когато ми е разказвала, че когато била много малка, майка й разказва ла история за котка, която все се промъквала из вещите и скачала върху всичко в стаята и така си спечелила името Промъкник. Мога да се закълна, че си я спомням как се смее и ме пита не мисля ли, че името е много смешно.
— Да бе, ужасно е смешно — обади се Кара, показвайки недвусмислено, че не вижда какво толкова му е смешното.
С пръста си тя повдигна върха на стрелата му, а заедно с това и целия лък в посоката на приближаващата опасност, която според нея той в момента пренебрегваше.
— Какво те накара да се сетиш за това точно сега? — попита Калан.
Ричард посочи с брадичка приближаващия се човек.
— Мислех си за човек, попаднал по тези места — нали разбираш, за това какви ли опасности могат да се промъкват наоколо.
— И докато си мислиш за всички тези опасности, които могат да се промъкват — вметна Кара, — да не би да реши просто да си седиш и да ги оставиш да те нападнат безпрепятствено?
Без да обръща внимание на Кара, Ричард извърна глава към мъжа.
— Сега вече би трябвало да го виждаш.
— Не, все още чакай — Заслонила очите си с ръка, Калан се повдигна на пръсти, сякаш това щеше да й помогне да вижда по-добре. — Ето го. Вече го виждам.
— По-добре ще е да се скрием в тревата и да го нападнем из засада — предложи Кара.
— Той ни видя в момента, в който го видях аз — възрази Ричард. — Знае, че сме тук. Няма да го изненадаме.
— Добре поне, че е сам — прозя се Кара. — Няма да имаме проблеми.
Тази нощ Кара бе дежурила втора. Не го бе събудила навреме за неговата смяна. Бе го оставила да поспи поне още час. Освен това вторите дежурства винаги бяха по-дълги.
Ричард отново погледна през рамо.
— Ти може да си видяла само един, но има и още. Поне дузина.