Чандален го спря за ръката.
— Те искаха да се видят само с теб. Може би ще е по-добре да отидеш сам? И после веднага да продължите пътя си.
— Че защо Ричард ще ходи сам? — с подозрение в гласа попита Калан, след което добави нещо на езика на Калните, което Ричард не разбра.
Чандален разпери ръце, показвайки празните си длани, сякаш в потвърждение на това, че не носи оръжие и не желае да влиза в бой. Поради някаква причина не искаше да се меси в ставащото.
— Може би било добре — Подозрителният поглед на Калан се премести върху Ричард и той млъкна. Покашля се.
— Щях да кажа, че би било добре да отидем заедно, защото нямаме тайни един от друг. — Ричард вдигна оръжието си. — Калан винаги е добре дошла с мен. Нямаме време за губене. Да вървим.
Чандален кимна и ги поведе към съдбата им. На Ричард му се стори, че накрая му хвърли поглед в смисъл „да не кажеш после, че не съм те предупредил“.
Ричард забеляза десет от ловците на Чандален, следващи седем чужденци, плюс още трима ловци, обикаляйки по-надалеч. Те явно охраняваха чужденците, но без да си придават особено застрашителен вид. Изглеждаха така, сякаш просто ги придружават, но Ричард знаеше, че ловците на Калните бяха готови и при най-малкия признак на недоброжелателност от страна на другите да вдигнат оръжие. Въоръжени чужденци в територията на Калните бяха като гръм преди буря.
Ричард се надяваше и тази буря да отмине бързо, оставяйки след себе си ясно небе. Калан, Кара и Ричард вървяха бързо след Чандален през мократа трева.
Хората на Чандален бяха най-яростните защитници на народа на Калните. Това, че повечето съседни народи отбягваха близки отношения с Калните, говореше за бойната им жестокост.
В момента добре обучените воини на Чандален, изпълняващи ролята на ескорт, предизвикваха в шестимата чужденци в провиснали ленени дрехи не повече от вяла незаинтересованост. Тази незаинтересованост бе някак странно позната на Ричард.
С приближаването на групата той изведнъж ги позна и отстъпи крачка назад.
Трябваха му няколко мига, за да повярва на очите си. Най-сетне разбра защо шестимата чужденци са толкова незаинтересовани в отношението си към хората на Чандален. Ричард не можеше да си обясни какво ли правят толкова далеч от дома си.
Всички чужденци бяха облечени и въоръжени по един и същ начин. Ричард знаеше името само на единия от тях, но всички останали познаваше по физиономия. Тези хора бяха посветили живота си на една цел, заложена от предците им преди хиляди години — от времето на онези магьосници при Голямата война, които бяха отнели тяхната родина и създали Долината на изгубените, разделяща Стария от Новия свят.
Мечовете им с черни дръжки с характерните извити остриета, разширяващи се към върха, бяха прибрани в ножниците. На една халка на предпазителя на всеки от мечовете бе привързана корда, другият край, на която висеше през врата на притежателя на оръжието — това бе предпазна мярка срещу загубването на меча в битка. Освен това всеки от шестимата носеше по едно копие и малък, кръгъл, не украсен щит. Ричард бе виждал жените от този народ облечени и въоръжени по същия начин, отдадени на същата цел. Този път обаче пред него стояха само мъже.
За хората от този народ боравенето с меча бе превърнато в изкуство. Обучаваха се на лунна светлина, тъй като денят не им предоставяше достатъчно от нужното им време. Използването на мечовете им бе близко до религиозно отдаване и те го правеха всеотдайно. Тези хора бяха истински майстори на острието.
Седмата, жената, бе облечена различно и не бе въоръжена — поне не в обичайния смисъл.
Ричард не бе добър в преценяването на тези неща, но едно бързо пресмятане му подсказа, че е бременна поне в шестия месец.
Буйният водопад от дълга черна коса, обрамчваща красивото й лице, придаваше на чертите й и особено на тъмните очи някаква строгост. За разлика от провисналите семпли одежди на мъжете, тя носеше фина вълнена светлокафява рокля до под коленете, пристегната в кръста с колан от еленова кожа. Краищата на колана й бяха украсени с необработени скъпоценни камъни.
От външната страна на ръкавите й, малко под раменете, имаше по един кичур разноцветни ивици плат. Всяка ивица бе прокарана през малка дупчица в допълнително пришито парче плат и закрепена с възел, и всяка, Ричард го знаеше, бе завързана там от просител.
Това бе молитвена рокля. Всяка от малките цветни ивици, когато се вееха на вятъра, трябваше да изпраща молитва към добрите духове. Подобна одежда се носеше единствено от тяхната духовна майка.
Ричард трескаво търсеше отговор на въпроса какво ли е откарало тези хора толкова далеч от дома им. Не можеше да намери никакъв успокоителен отговор, всичко, което му хрумваше, бе неприятно.