— Но…
Ричард махна с ръка, за да подсили думите си:
— Калан, съжалявам, че толкова лековерно не помислих за това, но трябва да го приемем — Хармониите са на свобода.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
МАКАР СОБСТВЕНИТЕ МУ ДУМИ да му се струваха напълно убедителни, Ричард не смяташе, че Калан е убедена. Тя сякаш дори нямаше желание да го изслуша. Видът й изразяваше само едно — гняв.
— Каза ли на Зед за нея? — с омраза посочи тя към Ду Чайлу. — Каза ли му? Сигурно си му казал нещо.
Той разбираше как се чувства тя. И на него не би му било приятно да разбере, че е имала още един съпруг, когото е пропуснала да му спомене — без значение колко невинна може да е била, — пък макар и връзката й с него да е била толкова хлабава, колкото тази между него и Ду Чайлу.
Както и да е, в случая ставаше въпрос за нещо значително по-важно от някакви си объркани условности, превърнали Ду Чайлу в негова първа жена. Ставаше въпрос за нещо опасно и крайно. Калан трябваше да го разбере. Трябваше да си даде сметка, че са я загазили здравата.
Вече загубиха достатъчно ценно време. Молеше се на добрите духове да съумее да я накара да прозре истинността на думите му, без да се налага да й разкрива изцяло доказателствата, които му говореха, че всичко това е наистина така.
— Казах ти, Калан, дори не го помнех до този момент, тъй като по онова време не ми се струваше истинско и не си давах сметка, че може да се окаже сериозно. Освен това кога да имам време да му кажа? Джуни умря, преди да имаме възможност да си поговорим истински. След това той измисли онази история с Промъкника и ни прати за зелен хайвер.
— Тогава как е разбрал? За да ни преметне така, е трябвало да знае за първата. Откъде е знаел Зед, че всъщност съм ти третата жена — макар и само поради — тя сви юмруци, — поради някакви си глупави древни закони, за които изцяло си забравил?
Ричард разпери ръце.
— Ако през нощта вали, не е нужно да можеш да видиш облаците в тъмното, за да знаеш, че дъждът пада от небето. Ако Зед е знаел определен факт и е бил наясно, че това е проблем, едва ли се е притеснявал за въпроса как се е появил той. По-скоро е търсил пролуката в покрива.
Тя потърка носа си с пръст и въздъхна дълбоко.
— Ричард, може би той наистина вярва на онова, което ни разказа за Промъкника. — Калан хвърли яростен поглед на първата му жена. — Може би вярва, защото е истина.
Ричард поклати глава.
— Калан, приеми го. Ще стане още по-лошо, ако не обръщаме внимание на истината и залагаме на една лъжа. Вече умират хора.
— Смъртта на Джуни не доказва, че Хармониите са на свобода.
— Не говоря за Джуни. Присъствието на Хармониите на този свят причини раждането на мъртвото бебе.
— Какво!
В объркването си Калан отново прокара пръсти в косата си. Ричард разбираше желанието й да търси оправдание в Промъкника, като не приема Хармониите, тъй като за Промъкника имаха разрешение, докато за Хармониите — не. Но това, че тя искаше да е така, не променяше нещата.
— Първо забравяш, че имаш още една жена, сега се втурваш по някакъв си измислен път. Ричард, как стигна до подобно заключение?
— Защото Хармониите, пуснати в този свят, по някакъв начин унищожават магията. Калните притежават магия.
Макар народът на Калните да живееше изолирано и на отдалечено място, водейки прост живот, те не приличаха на никой друг народ. Единствени те притежаваха способността да извикват духовете на предците си и да говорят с мъртвите. Макар самите те да не мислеха, че това е някакъв вид магия, единствено техните старейшини можеха да призоват предтеча отвъд този външен кръг на Милостта, превеждайки го през границата на воала във вътрешния кръг на живота — макар и само за кратко.
Ако Императорският орден спечелеше войната, народът на Калните, наред с много други, щеше да бъде избит за магьосничество. Сега, когато Хармониите бяха на свобода, можеше и да не дочакат до този миг.
Ричард забеляза застаналия наблизо Чандален да следи внимателно разговора.
— Калните притежават неповторима магическа способност да свикват Съвещания. Всеки от тях се ражда с тази способност, с тази магия. Това ги прави уязвими пред Хармониите.
Зед спомена, пък и аз сам прочетох в дневника на Коло, че най-напред биват поваляни най-слабите и беззащитните. — Гласът на Ричард се изпълни с мъка. — Какво по-беззащитно от едно неродено дете?
Калан, галейки тъмния камък на шията си, отвърна поглед. Отпусна ръка, явно опитвайки се да измести яростта си с търпелива логика.