— И какво означава това?
— Не знам. Надявах се Зед да ми обясни. Или Ан. Зед знае всичко за Милостта. Предполагах, че ще е наясно и с това.
— Мислиш ли, че тази фатална Милост може да спре Хармониите?
— Наистина не знам, Калан. Хрумна ми, че може да е отчаян съвет за самоубийство.
Калан кимна разсеяно, замислена за думите в дневника на Коло.
— Ако е било съвет за самоубийство, бих разбрала.
Нали самата аз почувствах злото в тях — прошепна тя, потънала в спомените си. — Докато бях в къщата, където Калните подготвят телата на мъртвите си, и онова кокоше същество, Хармонията, бе вътре с мен, усетих злото в него. Добри духове, то наистина бе ужасяващо. Кълвеше очите на Джуни. Въпреки че той бе мъртъв, то продължаваше да кълве очите му.
Той отново я прегърна.
— Знам.
Тя се дръпна назад с възродена надежда.
— Вчера, докато бяхме със Зед и Ан, ти каза, че Коло пишел, че отначало всички били доста уплашени, но след като провели разследване, установили, че Хармониите са най-обикновено оръжие, което не е трудно да се обезвреди.
— Да, но Коло просто описваше облекчението, настъпило в Магьосническата кула, след като установили, че проблемът няма да е толкова сериозен, колкото са си мислели отначало. Той не споменава какво е било разрешението. Пише само, че изпратили магьосник с прякор Планината, който да се заеме с проблема. И той очевидно е успял.
— Имаш ли представа дали съществуват оръжия, които могат да са ефективни срещу Хармониите? Джуни бе тежко въоръжен, но това не му помогна. Може би трябват друг вид оръжия?
— Коло не споменава нищо за това. Стрелите не убиха кокошето същество, а и огънят със сигурност няма да навреди. Но пък Зед се постара на няколко пъти да подчертае, че е важно да си взема Меча на истината. Може да ни е излъгал за Промъкника, и вероятно го е направил, за да ни държи далеч от опасността. Но за меча не вярвам да е лъгал. Искаше да си го прибера, каза, че това може да се окаже единствената магия, която все още може да ни защити. Поне дотолкова му вярвам.
— Как си обясняваш факта, че кокошето същество избяга от теб? Искам да кажа, ако мен ме смятат за тяхна майка, това обяснява снизходителното им отношение към личността ми, нежеланието им да ме наранят. Но след като са толкова могъщи, защо ще бягат от теб? Ти стреля по тях с най-обикновена стрела. А казваш, че стрелите не могат да им навредят. Тогава защо избягаха от теб?
Ричард прокара пръсти през косата си.
— И аз се питах това. Единственият отговор, който можах да измисля, е, че са същества, създадени от Субстрактивна магия, и след като аз съм единственият от хиляди години насам, който притежава част от нея, вероятно се страхуват от това моята Субстрактивна магия да не ги нарани. Може би тя наистина е способна да го направи. Поне да се надяваме, че може.
— А огънят? Онзи мъничък огън, останал от сватбените клади, който все още гореше и който ти стъпка? Това е била една от тях, нали?
Ричард потръпваше при мисълта, че Хармониите са присъствали и на сватбеното им празненство. Това бе скверно.
— Да. Сентроси — втората Хармония. Означава огън. Реечани, първата, означава вода. Третата, Васи, означава въздух.
— Но ти изгаси огъня. А Хармонията не направи нищо, за да ти попречи. Ако са убили Джуни, задето ги е обидил, значи със сигурност са били ядосани от твоите действия. Кокошето нещо също избяга от теб.
— Не знам, Калан. Нямам отговор за това.
Взирайки се в очите му, тя се поколеба за миг:
— Може би не са те наранили поради същата причина, както и мен.
— Да не искаш да кажеш, че и мен ме имат за своя майка.
— За баща — промълви тя, все така несъзнателно галейки тъмния камък на шията си. — Аз използвах онова заклинание, за да те върна към живот, да ти попреча да прекосиш границата към света на мъртвите. Заклинанието е извикало Хармониите, тъй като те живеят именно там, от другата страна и имат силата да го сторят. Може би след като й двамата сме замесени, те ни смятат за свои майка и баща, за свои родители.
Ричард въздъхна дълбоко.
— Възможно е, не казвам, че не е. Но когато ги почувствам наоколо, изведнъж ме обзема някакво ужасно силно чувство, чак настръхвам.
— Какво силно чувство?
— Ами изпитвам неудържимо чувството им на лъст всеки път, когато са край мен, и в същото време чудовищната им омраза.
Калан потърка ръцете си, изведнъж вледенила се от осезаемото присъствие на злото между тях. На лицето й се появи кисела усмивка, лишена от веселост.
— Шота винаги е повтаряла, че двамата с теб ще родим чудовище.