Ричард я погали по бузата.
— Един ден, Калан. Тя каза „един ден“.
На ръба на сълзите, тя се извърна от ръката му, от погледа му и се загледа в хоризонта. Покашля се и успя да продължи:
— Ако магията се срива, поне Джаганг ще изгуби помощта й. Той контролира родените с магия, за да помагат на армията му. Поне след като няма да може да го прави, ще има една полза от всичко.
Той използва един от магьосниците си, за да се опита да ни убие. Успя да принуди една от Сестрите на светлината да освободи чумата от Храма на ветровете. Ако магията се срине заради Хармониите, това поне ще съсипе и Джаганг.
Ричард захапа долната си устна.
— Мислех за това. Ако онова кокоше същество се е страхувало от мен, защото притежавам Субстрактивна магия, контролът на Джаганг върху родените с магия може да не е валиден, но…
— Добри духове — прошепна Калан, извръщайки глава да го погледне. — Сестрите на мрака. Те може да не са родени със Субстрактивната магия, но могат да си служат с нея.
Ричард кимна с неохота.
— Опасявам се, че Джаганг, ако не друго, ще може да използва поне Сестрите на мрака. Тяхната магия ще продължи да действа.
— Тогава единствената ни надежда остават Зед и Ан. Да се надяваме, че те ще успеят да спрат Хармониите.
Ричард не успя да си наложи да й се усмихне.
— Как? Никой от двама им не може да използва Субстрактивна магия. Онази, с която разполагат, отслабва с всеки изминал ден. В един момент те ще се окажат толкова безпомощни, колкото и онова мъртвородено бебе. Сигурен съм, че са отишли някъде, но къде?
Тя го погледна — с погледа на Майката Изповедник.
— Ако си бе спомнил за първата си жена, Ричард, щяхме да кажем на Зед. Сигурно щеше да е от значение. Сега тази възможност пропада. Избрал си ужасно неудобно време да забравяш разни неща.
Искаше му се да й възрази, да й каже, че нямаше да има никакво значение, да я убеди, че греши. Но не можеше. Тя наистина грешеше. Зед и сам би тръгнал на борба с Хармониите. Ричард се чудеше дали не могат да се върнат и да го пресрещнат.
Калан най-сетне пое ръката му в своята, потупа го с другата си ръка и го поведе обратно към останалите, които ги очакваха. Вървеше с вдигната глава. На лицето й бе застинала, маската на Изповедник — лишена от емоции, изпълнена с власт.
— Все още не знаем как да се справим с проблема — обяви високо тя, — но вече съм напълно убедена: Хармониите са на свобода в този свят.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
ЗАРАДИ ЛОВЦИТЕ Калан повтори думите си и на езика на Калните. На Ричард толкова му се искаше тя да бе права и проблемът наистина да бе в Промъкника, а не в Хармониите. За Промъкника със сигурност щяха да намерят решение.
Всички бяха очевидно притеснени да чуят, след като толкова време яростно бе твърдяла, че проблемът идва от Промъкника, изведнъж убедено да се съгласява, че са изправени пред заплахата на Хармониите.
След като тя веднъж обяви, че е съгласна с Ричард, му се стори, че няма човек, който да продължава да се съмнява в това. Благодарение на думите на Калан, светът сякаш изведнъж се промени за всички.
Над полетата нависна неловка тишина.
Ричард трябваше да измисли какво ще предприеме оттук нататък, но не виждаше как ще стане това. Дори не знаеше откъде да започне. Едва сега разбираше какво е трябвало да направи, когато бе имал тази възможност. Но тогава бе толкова съсредоточен в опасността, че не виждаше нищо друго.
Беше толкова далеч от родните си гори. Толкова му се искаше да се върне обратно там. Поне докато беше горски водач, никога не забравяше на коя пътека се намира, никога не бе извеждал човек към пропаст.
Насочи вниманието си към тъмнокосата предводителка на Бака Тау Мана.
— Ду Чайлу, защо изминахте целия този път? Какво правите тук?
— О! — отвърна Ду Чайлу и скръсти ръце на гърдите си крайно многозначително. — Сега вече Кахарин желае да ме изслуша?
Жената представляваше олицетворение на гнева. Ричард не виждаше причина да е така, пък и всъщност не го беше грижа.
— Да, защо дойдохте?
— Пътувахме много дни. Преминахме през трудности. Погребахме някои от онези, които тръгнаха с нас. Трябваше с бой да отстояваме правото си да прекосим вражески територии. Проляхме кръвта на мнозина, за да стигнем до теб.
Изоставихме семействата и близките си, за да предадем предупреждение към Кахарин. Пътувахме без храна, без сън, без удобството на сигурен подслон. Преживяхме нощи, в които всички ридаеха, уплашени и със свити от мъка по дома сърца.
Аз пътувах с детето, което Кахарин ме помоли да нося, при положение, че можех да отида при билкарката и да се отърва от него — да се отърва от ужасните спомени, с които е свързано то. А той дори не вижда, че съм избрала да тача думите му и да поема отговорността за това дете, което ми бе наложено.