Кахарин дори не вижда, че трябва всеки ден да ми се напомня чрез детето, което той ме помоли да нося в утробата си, за времето, което прекарах окована във вериги, гола, залепена до една стена в онази воняща дупка на Мадженди. Да ми се напомня защо нося това дете. Как онези мъже ме използваха за свое удоволствие, а после ми се надсмиваха. Как си мислех, че е дошъл денят, в който ще бъда заколена и принесена в жертва. Как плаках за децата си, които щяха завинаги да останат без майка, плаках, задето никога вече няма да видя усмихнатите им личица или да се радвам, гледайки ги как растат.
Но аз почетох думите на Кахарин и нося детето на онези зверове — защото Кахарин поиска това от мен.
Кахарин не обръща на хората си, пропътували толкова път, почти никакво внимание, сякаш сме някакви си досадни мухи. Не ни пита как я караме. Не ни кани най-сетне да седнем с него, за да се порадваме от срещата си. Не ни пита тревожи ли ни нещо. Не се интересува дали сме нахранени или жадни.
Само крещи и твърди, че не сме негов народ, защото няма представа от светите закони, по които живеем от векове, пренебрегва тези закони само защото не е посветен в думите им, сякаш сам по себе си този факт ги прави незначителни. Мнозина загинаха за тези закони, за да може той да ги научи и един ден да живее според тях.
Той обръща внимание на хората си толкова, колкото и на прахта под ботушите си. Отпраща жена си, избрана според нашите закони, извън съзнанието си, без дори да се замисли. Отнася се към законната си съпруга като към напаст, която трябва да стои далеч от него, докато той не я повика.
Древните закони ни обещаха Кахарин. Признавам, че те не споменаха, че той ще уважава народа си и традициите му, законите му, които винаги са ни обединявали. Макар че според мен всеки би уважавал онези, които толкова са страдали за него.
Аз изстрадах загубата на съпрузите си, убити от твоята ръка, и далеч от погледа ти ридах за тях, за да не видиш мъката ми и да не се натъжиш. Децата ми смело понесоха загубата на бащите си, убити от твоята ръка. Нощем те плачеха за мъжа, целувал ги за лека нощ и пожелавал им приятни сънища за родната им земя. Но ти сега не се интересуваш как се оправям без съпрузите си, които аз и децата ми толкова силно обичахме, нито пък те е грижа как децата ми понасят болката в сърцата си.
Дори не се интересуваш как се оправям без новия си съпруг по закон, докато той е далеч, придобивайки нови съпруги. Ти мислиш толкова малко за мен, че дори не си даваш труда да споменеш пред новата си жена за съществуването ми. — Ду Чайлу възмутено повдигна брадичка. — И значи сега най-сетне ми е позволено да говоря? Сега най-сетне искаш да чуеш думите ми след това дълго и трудно пътуване? Сега искаш да чуеш дали имам да ти кажа нещо, достойно за ушите ти? — Ду Чайлу се изплю в краката му. — Караш ме да се срамувам от теб.
Тя скръсти ръце и му обърна гръб.
Ричард гледаше втренчено тила й. Майсторите на острието се правеха, че не съществуват, сякаш изведнъж оглушали, зареяли поглед в небето.
— Ду Чайлу — отвърна Ричард, усещайки как вътре в него нещо се разгорещява, — не ми приписвай вината за смъртта на онези хора. Опитах всичко, за да избегна битката си с тях, да не се налага да ги наранявам. Знаеш го. Молех те да ги спреш. Това бе в твоята власт. Но не го направи. Действах по принуда, с омраза в сърцето. Знаеш, че нямах избор.
Тя го стрелна с гневен поглед през рамо.
— Имаше избор. Можеше да избереш да умреш, вместо да убиваш. В знак на благодарност задето ме спаси от лапите на Мадженди, аз ти обещах, че ако не устоиш в боя, ще те даря с бърза смърт. Тогава щеше да има само един загубен живот, наместо тридесет. След като си толкова благороден и толкова загрижен за запазването на живота, трябваше да направиш именно това.
Ричард стисна зъби и й се закани с пръст.
— Ти накара хората си да ме нападнат, а очакваш от мен просто да се оставя да ме убият, вместо да се защитавам! След като ти спасих живота! Ако бях загинал вместо онези тридесет мъже, тогава щеше да видиш какво означава истинско клане! Сама знаеш, че донесох мир, спасил живота на незнайно колко хора. Но ти не разбираш нищо, което не те засяга.
Тя изпуфтя:
— Грешиш, съпруже. — Отново се извърна към него: — Разбирам повече, отколкото ти се иска.
Кара извърна очи.
— Господарю Рал, наистина трябва да се научиш да уважаваш съпругите си, иначе никога няма да имаш възможност да се наслаждаваш на домашен уют и спокойствие — Тя каза всичко това с половин уста, минавайки покрай него. — Остави ме да поговоря с нея — по женски. Да се опитам да изгладя нещата.