— Успя да се забъркаш в голяма каша — обади се Кара, — като се има предвид, че си обикновен горски водач. Сега, при толкова много жени, дали поне една от тях ще остане до теб?
Ричард знаеше, че Кара само се шегува, за да повдигне духа му.
— Една, надявам се.
— Е, ако пък те зареже — усмихна се Морещицата, — винаги ще можем да разчитаме един на друг.
Ричард се насочи към другите две жени.
— Съпружеското място вече е заето, благодаря ти.
Калан и Ду Чайлу вървяха редом през високата трева, по лицата им не можеше да се прочете нищо. Добре поне, че не се виждаха следи от кръв.
— Другата ти жена ме убеди да поговоря с теб — каза Ду Чайлу, когато той се приближи към тях. — Цяло щастие е за теб, че ни имаш и двете — прибави след малко.
Ричард реши, че ще е най-добре да си държи устата затворена, вместо да остави бушуващият вътре огън да изригне не управляван.
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
ДУ ЧАЙЛУ СЕ ПРИБЛИЖИ към майсторите на острието и очевидно им каза да поседнат и да си починат, докато тя разговаря с техния Кахарин. В това време Калан подбутна Ричард към багажа им с върха на пръста си.
— Извади на Ду Чайлу одеяло, на което да седне — измърмори му тя.
— Защо да й давам от нашите одеяла, след като те си имат. Освен това не й трябва одеяло, за да ми обясни какво търси тук.
Калан отново го бутна в ребрата.
— Просто го направи — прошепна тя така, че другите да не я чуят. — Ако не си забелязал, жената е бременна и едва ли ще й е излишно да си отпусне малко краката.
— Е, това не…
— Ричард — изсъска му през зъби тя. — Когато искаш някой да се подчини на волята ти, става най-лесно, като му позволиш да завоюва малка победа. Така запазваш достойнството му и той изпълнява желанието ти, без да се почувства унизен.
— Е — измърмори Ричард, — добре тогава. Предполагам.
— Виждаш ли? Сам го доказа. И сега ще й занесеш одеялото.
— Значи Ду Чайлу има своята малка победа, а аз не?
— Ти си голямо момче. Наградата на Ду Чайлу е едно одеяло, на което да седне, докато ти разказва защо е дошла. Нищожна награда. Не продължавай една война, която вече спечелихме, само защото не можеш да устоиш на изкушението да направиш загубата на противника окончателна и катастрофална.
— Но тя…
— Знам. Ду Чайлу не беше права в това, което ти наговори. Знаеш го, аз го знам и тя го знае. Но чувствата й бяха наранени, и то не изцяло без причина. Всички допускаме грешки.
Тя не си дава сметка за мащабите на проблема, с който току-що установихме, че сме се сблъскали. Съгласи се на мир срещу наградата на това наше одеяло, върху което да седне. Иска само да й обърнеш малко внимание. Няма да ти навреди да се съобразиш с чувствата й.
Щом стигнаха до багажа си, Ричард хвърли поглед през рамо. Ду Чайлу разговаряше с хората си.
— Заплаши ли я? — прошепна Ричард, докато измъкваше одеялото от раницата си.
— О, да — прошепна в отговор Калан. Отпусна ръка на рамото му. — Бъди нежен с нея. След нашия разговор ушите й ще искат да чуят, че можеш да бъдеш и внимателен.
Ричард отиде при останалите, демонстративно отъпка тревата и разстла одеялото пред Ду Чайлу. С опакото на ръката си приглади по-големите гънки. В средата постави мяха с водата. Когато приключи, протегна ръка към нея.
— Моля те, Ду Чайлу — не можеше да се накара да я нарече своя жена, но всъщност мислеше, че това едва ли е от значение, — седни и говори. Думите ти са важни а времето ни е ценно.
Тя внимателно огледа утъпканата в една посока трева и одеялото. Доволна от видяното, седна в единия край и скръсти крака под себе си. Изправила гръб и вдигнала брадичка, с отпуснати в скута ръце, изглеждаше някак благородна. Той си помисли, че вероятно наистина е така.
Ричард отметна златотканото си наметало зад раменете и седна с кръстосани крака в другия край на одеялото. Не беше особено голямо, така че коленете им почти се докосваха. Той й се усмихна любезно и й предложи мяха.
Докато тя грациозно прие дара му, той се сети за първия път, когато я видя. Беше окована с обръч на шията, привързана за една стена. Беше чисто гола и мръсна, вонеше така, сякаш бе прекарала в това положение месеци, както всъщност се оказа, но в същото време в цялото й излъчване имаше нещо благородно, също като сега, когато бе чиста и облечена в молитвената си рокля.
Спомни си още и как докато се бе опитвал да я освободи, тя се бе уплашила, че той се мъчи да я убие, и го бе ухапала. Почти усети болката от зъбите й.
Навести го тревожната мисъл, че тази жена притежава дарбата. Не бе сигурен в границите на възможностите й, но го виждаше в очите й. По някакъв, начин способността, му му позволяваше да забелязва онзи извън временен поглед в очите на други, които притежават макар и в минимални количества дарбата на магията.