— Защо си против да се върнем в Ейдиндрил? — по пита Калан.
— Де да знаех — отвърна той. — Сега, когато сме на ясно къде отива Джаганг, трябва да направим нещо по въпроса. Ако той завладее Средната земя, всички сме мъртви, и то без да се налага да правим каквото и да било за Хармониите. — Той закрачи напред-назад. — Ами ако Хармониите не се окажат толкова огромна заплахи, колкото си мислим? Искам да кажа, че да, те наистина са нещо сериозно, но ако им отнеме години, за да разрушат магията и да причинят истинска вреда? Невъзвратима? До колкото знаем, това може да отнеме и векове.
— Ричард, какво ти става? Те вече вземат човешки жертви. — Калан посочи назад през полето, към селото на Калните: — Убиха Джуни. Взели са жертви и от Бака Тау Мана. Трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да ги спрем. Ти сам ме убеди в това.
— Господарю Рал — каза Кара. — Съгласна съм с Майката Изповедник. Трябва да се върнем в Ейдиндрил.
Ду Чайлу се изправи.
— Мога ли да кажа нещо, Кахарин?
Ричард излезе от мислите си.
— Да, разбира се.
Тя тъкмо се канеше да започне, когато застина с отворена уста. На лицето й се изписа объркване.
— Онзи човек, който ги предвожда, онзи Джаганг, той притежава ли магия?
— Да. Поне в известен смисъл. Притежава способност да влиза в съзнанието на хората и да ги контролира посредством това. Нарича се пътешественик по сънищата. Освен тази няма други магически способности.
Ду Чайлу за момент се замисли над думите му.
— Една армия не може да издържи дълго без подкрепата на хората от нейния народ. Значи ли това, че той контролира всички хора от своя народ едновременно чрез този си талант?
— Не. Не може да го направи с всички едновременно. Трябва да направи някакъв подбор. Също както един майстор на острието в бой се впуска първо към най-важните си цели. Джаганг избира хората, притежаващи магия, и ги контролира, за да използва техните качества като свое предимство.
— И значи вещиците са принудени да вършат зло. Да държат с магията си хората му за гърлото?
— Не — обади се Калан иззад Ричард. — Хората му се подчиняват по своя воля.
Ду Чайлу я изгледа подозрително.
— Искаш да кажеш, че има хора, които по своя воля избират за водач човек като него?
— Тираните могат да управляват единствено със съгласието на народа си.
— Тогава неговият народ е съставен от лоши хора, също като него?
— Те са като всички останали — каза Калан. — Подобно хрътки по време на празнична вечеря, хората се събират около масата на тиранията, гладни за подхвърлени на пода вкусни парчета храна. Не всички биха въртели опашка пред тиранина, но повечето го правят, ако той първо ги захрани с омраза и подплати нечовешките им импулси, карайки ги да мислят, че това, което правят, е техен дълг. Повечето приемат това и му вярват. Тираните задоволяват глада на алчните.
— Чакали — вметна Ду Чайлу.
— Да, чакали — съгласи се Калан.
Смутена от чутото, Ду Чайлу сведе поглед.
— В такъв случай нещата са още по-ужасни. По-скоро бих си помислила, че тези хора са обвързани със своя водач или със самия Пазител посредством магия, отколкото да реша, че е възможно да следват такъв звяр по собствено желание.
— Искаше да кажеш нещо? — попита я Ричард. — Нали ме попита дали можеш да кажеш нещо? Искам да го чуя.
Ду Чайлу скръсти ръце пред гърдите си. Слисаното й изражение отстъпи място на мрачна тревога.
— На път за насам ние държахме под око армията, за да видим накъде ще се отправи. За да сме сигурни, заловихме и няколко пленници. Тази армия се движи доста бавно.
За водача и жените му всяка вечер се разпъва огромна шатра. Тя побира доста хора и разполага с всякакви удобства. Разпъват се и палатки за други важни лица. Всяка нощ се вихри празненство. Водачът им, Джаганг, прилича на могъщ и богат Крал, тръгнал на пътешествие.
С тях пътуват каруци с жени — някои по своя воля, други насила. Нощем войниците си ги предават един на друг. Армията е движена напред както от завоевателска, така и от плътска страст. Те се грижат добре за удоволствията си, докато търсят обект за завоюване.
Пътуват с много багаж и оборудване. Имат допълнителни коне. Стада с месо. Дълги редици каруци возят всякакъв вид провизии и храна. В каруците им има всичко — от брашно до ковашки инструменти. Носят си маси и столове, килими, изящни чинии и чаши, които опаковат в дървени сандъци. Всяка вечер разопаковат всичко и вдигат шатрата на Джаганг, която се извисява като дворец, заобиколен от именията на по-предните му големци.