— Знам. — Тежестта на отговорността можеше да бъде изнервяща. Беше важно да отидат и на двете места. — В цялата тази работа има само едно нещо, което ме притеснява. Нещо повече, убеден съм, че направим ли грешния избор, ще пожертваме живота на много хора.
Тя обгърна с пръсти ръката му.
— Знам, Ричард.
Той разпери ръце и се извърна рязко.
— Наистина трябва да хвърля един поглед на онази книга, „Двойника на планината“.
— Но нали Ан каза, че е питала Вирна чрез дневника си и Вирна й отговорила, че книгата е унищожена?
— Значи няма начин. — Ричард отново се извърна към нея: — Дневник на пътуването. — Изведнъж в съзнанието му проблясна искра. — Калан, дневниците на пътуването са онези книжки, чрез които Сестрите общуват, когато са изпратени на дълго пътуване.
— Да, знам.
— Дневниците на пътуването са били направени за тях от магьосниците от древните времена — още по времето на Голямата война.
Тя го изгледа учудено.
— Е, и?
Ричард трябваше да си припомни да примигне.
— Тези книжки вървят по двойки. Човек може да общува единствено с двойника на своята.
— Ричард, не разбирам.
— Ами ако магьосниците са използвали същото нещо?
Магьосническата кула в Ейдиндрил винаги е изпращала магьосници на разни мисии. Ами ако именно това е бил начинът да разберат какво става на определено място?
Как са координирали всичко? Ако са използвали дневниците точно както хилядолетия по-късно ги използват Сестрите на светлината? Та нали именно древните магьосници са създали заклинанието около Двореца на пророците и дневниците, за да ги използват Сестрите?
Калан го гледаше намръщена.
— Все още не разбирам.
Ричард я сграбчи за раменете.
— Ами ако книгата, която е била унищожена, „Двойникът на планината“, е дневник на пътуване? Двойникът на дневника на Джоузеф Андер?
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
КАЛАН НЕ ЗНАЕШЕ КАКВО ДА КАЖЕ. Ричард я разтърси за раменете.
— Ами ако другата книжка от чифта, тази на Джоузеф Андер, все още съществува?
Тя облиза устни.
— Твърде е вероятно в Андерия да пазят подобно нещо.
— Би трябвало. Нали го възвеличават. В крайна сметка са нарекли страната си на негово име. Звучи ми логично, ако такава книга все още съществува, да я пазят.
— Възможно е. Но не винаги става така, Ричард.
— Какво имаш предвид?
— Понякога човек не е оценяван в собственото си време. Понякога го приемат за важен едва по-късно, и то само за да се търсят сравнения с настоящи управници. Дори в случая да не е така и да уважават човека заради идеите му, страната е променила името си на Андерия след като Зед е напуснал Средната земя. Понякога хората биват почитани, тъй като от философията им не е останало много, което потомците им да критикуват, така че даденият човек се превръща в символ. Твърде е вероятно от Джоузеф Андер да не е останало нищо.
Изненадан от логиката в думите й, Ричард замислено потърка брадичка.
— Още едно неизвестно — накрая каза той — е фактът, че думите, записвани в дневниците на пътуването, могат да се трият, за да се отвори място за следващи съобщения. Дори всичко, което казвам, да е истина и той да е писал до Кулата съобщение, в което да обяснява решението на проблема с Хармониите, и книгата все още да съществува и да е в Андерия, всичко това пак може да не ни е от никаква полза, тъй като този пасаж може просто да е изтрит, за да бъде направено място за следващо съобщение. Но — добави той — това е единствената сериозна възможност, която ни се отваря.
— Не, не е — настоя Калан. — Другата ни възможност, при това по-смислена, е да се върнем в Магьосническата кула в Ейдиндрил.
Нещо неудържимо теглеше Ричард към Джоузеф Андер. Ако само имаше някакво доказателство, че това привличане не е плод единствено на въображението му, щеше да е убеден в предчувствията си.
— Калан; знам…
Гласът му секна. Косъмчетата на тила му щръкнаха, по шията му пробягаха ледени иглички. Златотканото му наметало се заклати лениво на лекия бриз. Кожата по ръцете му настръхна.
Ричард усети как тънките пръсти на злото пропълзяват по гръбнака му.
— Какво има? — попита Калан с внезапно вледенено от страх лице.
Без да отвърне, обзет от ужас, той се извърна и огледа тревистото поле. Пустошта го изгледа в упор. Пред него се полюшваха зелените вълни на високата трева, огрени от слънчева светлина. В далечината на хоризонта вряха тежки възли облаци, пронизвани от ярките слънчеви лъчи. Макар да не чуваше гръмотевиците, от време на време земята под него се разтърсваше от беззвучен тътен.