— Къде е Ду Чайлу?
Кара, застанала на няколко стъпки зад тях, без да изпуска от поглед останалите от групата, посочи зад себе си:
— Видях я да отива натам преди няколко минути.
Ричард се огледа, но не я видя.
— Какво правеше?
— Ами първо плачеше. После, струва ми се като че ли се отпусна на колене, сякаш, за да си почине или да се помоли.
Ричард бе видял същото.
Извика името на Ду Чайлу през тревистите поля. Някъде в далечината му отвърна кристалната песен на чучулига, извисила се над притихналите поля. Сви ръце пред устните си и отново се провикна. Майсторите на острието, след като и втория път не се получи отговор, скочиха на крака и се разпръснаха из тревата да търсят.
Ричард се затича в посоката, която му указа Кара и накъдето той също я бе видял да се насочва. Калан и Кара го следваха по петите, докато той набираше скорост, разсичайки високата трева с тялото си и прескачайки локвите по земята. Майсторите на острието и ловците също претърсваха тичешком, викаха името на Ду Чайлу, но не получаваха отговор. Търсенето им ставаше все по-отчаяно.
Тревата, сякаш живо същество, което с подигравателни жестове и нагъвания ги мамеше да погледнат първо тук, после там, им намекваше, но не им показваше къде я е скрила.
С периферията на зрението си Ричард мерна тъмна фигура, различаваща се от зелената свежест на тревата, която се вълнуваше нагоре-надолу сред жълтеникавите стъбла отдолу. Ричард сви надясно и прецапа с усилие през едно блатисто място, където слоят трева, сякаш носен от море от кал, непрекъснато поддаваше под краката му.
Почвата се втвърди. Отново мерна излизащата от цветовата гама тъмна сянка и леко промени курса си, като мина през голяма локва със застояла вода.
Изведнъж я откри. Ду Чайлу почиваше в тревата, изглеждаше като заспала, роклята й — прилежно смъкната надолу по тялото, краката й — безкръвно бели.
Лежеше във водата, дълбока едва няколко сантиметра.
Затичан през тревата, Ричард едва успя да се спре над нея, без да падне отгоре й. Сграбчи я за раменете и я обърна по гръб на тревата до себе си. Предницата на подгизналата й рокля бе полепнала по издутия корем. Кичури мокра коса се бяха залепили по безкръвното лице.
Ду Чайлу гледаше с тъмни мъртви очи.
В погледа й се долавяше същият силен копнеж, който Ричард бе забелязал и в очите на Джуни, когато го откри удавен в плиткия поток.
Ричард разтърси студеното й безжизнено тяло.
— Не! Ду Чайлу! Не! Видях те жива само преди миг! Не може да си мъртва! Ду Чайлу!
Устата й се отпусна, ръцете й паднаха надолу като тежки снопи, от гърлото й не излезе глас. Не можеше и да се очаква. Беше мъртва.
Когато Калан постави успокоителна ръка на рамото му, той се отпусна назад с болезнен, яден вик.
— Беше жива — обади се Кара. — Видях я жива само преди миг.
Ричард зарови лицето си в ръце.
— Знам. Добри духове. Знам го. Защо не си дадох сметка какво става.
Кара свали ръцете от лицето му.
— Господарю Рал, духът й може да не се е отделил от тялото й.
Майсторите на острието и ловците се свлякоха на колене наоколо.
Ричард поклати глава.
— Съжалявам, Кара, но е мъртва. — В съзнанието му изплуваха хиляди спомени за жизненото й, живо същество.
— Господарю Рал.
— Тя не диша, Кара. — Той протегна ръка да затвори очите й. — Мъртва е.
Кара го разтърси яростно за китката.
— Нима Дена не те е научила на това? Всяка Морещица учи пленника си да споделя дъха на живота!
Ричард извърна поглед от сините очи на Кара. Беше ужасно да споделяш болката по такъв начин. Споменът за това бе толкова потресаващ, че се съизмерваше с ужаса от смъртта на Ду Чайлу.
Морещиците можеха да споделят дъха на жертвата си, попаднала на ръба на смъртта. За Морещица бе нещо свято да сподели тази болка, да сподели дъха на живота, докато той се плъзва по ръба на смъртта, сякаш, за да надзърне алчно към забранената гледка на онова, което лежи оттатък, в другия свят. Да сподели, когато е настъпил моментът да убие, самата смърт, като изпие последния дъх на живота.
Преди Ричард да убие Господарката си, за да успее да избяга, тя го бе помолила да сподели с нея последния дъх на живота й.
Ричард бе изпълнил това нейно желание и бе поел последния дъх на Дена, докато тя умираше.
— Кара, нямам представа какво общо има това с…
— Дай й го!
Ричард я гледаше като вцепенен.
— Моля?
Кара изръмжа и го изблъска от пътя си. Свлече се на колене пред тялото и долепи устата си до устата на Ду Чайлу. Ричард бе ужасен от онова, което правеше Кара. Беше си мислил, че е успял да вдъхне на Морещицата по-голямо уважение към живота.