Ричард зави последната си хапка тава с каша.
— И как стоят нещата сега? — Той пъхна хапката в устата си.
— Тъй като само угнетените, т.е. Андерианците, могат да са добродетелни, тъй като са потискани, единствено на тях се позволява да заемат управленчески длъжности. Те учат, че потисничеството на Хакенците продължава и до днес. Дори един поглед от Хакенец може да се приеме за знак на омраза. Обратно, Хакенците не могат да са угнетени, следователно и добродетелни, тъй като по самата си природа са покварени.
Вече е противозаконно Хакенците да се учат да четат, от страх да не би някой ден отново да завземат властта и да започнат ново клане над Андерианския народ — което е сигурно както, че денят изкоренява нощта, ако използвам собствените им думи. Хакенците задължително посещават часове, наречени наказателни събирания, които им напомнят кои са.
Не забравяй, Ричард, че това, което ти разказвам, някога ми е разказвано от магьосниците. Версията на Андерианците е съвсем различна. Те учат, че са угнетен народ, който, благодарение на качествата си, след векове на потисничество отново е извоювал културното си надмощие. Доколкото мога да преценя, ми се струва, че е твърде възможно именно тяхната версия да е правилната.
Ричард стоеше с ръце на хълбоците и я гледаше с невярващ поглед.
— И Съветът в Ейдиндрил е позволил това? Позволил е на Андерианците да заробят Хакенците по такъв начин?
— Хакенците са се предали без много ропот. Те вярват на онова, което са ги учили учителите им Андерианци — че така е по-добре.
— Но как е възможно Централният съвет да допусне подобна несправедливост?
— Забравяш, Ричард, че Средната земя бе обединение на суверенни страни. Изповедниците помагаха правилата в Средната земя да са, до известна степен, справедливи за всички. Не допускахме убийство на политически опоненти и подобни, но народ като Хакен доброволно е поел пътя, по който върви страната му, в такъв случай Съветът няма какво да направи. На грубата сила той може да се противопостави, но на странните порядки в дадена страна…
Ричард разпери ръце.
— Но Хакенците продължават да живеят така, защото вярват на тези глупости. Не могат да си представят колко нелепо е всичко това. Това е все едно да злоупотребяваш с невежи хора.
— За теб може и да е злоупотреба, Ричард. Но те гледат на нещата от друг ъгъл. За тях това е начин да се постигне мир в страната им. Това е тяхно право.
— Фактът, че те съзнателно са били обучавани по начин, който да ги превърне в невежи, доказва, че става въпрос за злоупотреба.
Тя килна глава на една страна.
— Не ми ли каза сам преди малко, че Хакенците нямат право да унищожават културата на Андерия? А сега укоряваш Съвета, задето не е направил същото.
На лицето на Ричард бе изписано объркване.
— Но нали Съветът е на Средната земя?
Калан отпи от мяха и му го подаде.
— Всичко това се е случило преди много векове. Никоя страна не е била достатъчно силна, за да наложи свой закон на останалата част на Средната земя. Чрез Съвета ние просто се опитвахме да работим заедно; Изповедниците се намесваха винаги когато властимащите минаваха оттатък границата на правомощията си.
Ако се бяхме опитвали да наложим на всяка суверенна страна модел на управление, обединението отдавна да се бе разтурило и на мястото на разбирателството и сътрудничеството да е избухнала война. Не казвам, че всичко е било перфектно, Ричард, но поне позволяваше на повечето хора да живеят в мир.
Той въздъхна.
— Предполагам. Не съм експерт в държавните дела. Предполагам, тези порядки са служили на хората в Средната земя хиляди години.
Калан зачовърка хляба си.
— Неща като случилото се в Андерия са една от причините да започна да разбирам и да вярвам на онова, което се опитваш да постигнеш, Ричард. Допреди теб, зад чиято дума стои Д’Хара, нямаше нито една страна, достатъчно силна да наложи закон, общ за всички. Срещу враг като Джаганг обединение като досегашното няма никакъв шанс.
Ричард не можеше да си представи какво й е било като Майката Изповедник да гледа как делото на живота й се разпада. Бащата на Ричард, Мрачният Рал, бе задействал събития, променили целия свят. Калан поне бе видяла в хаоса възможност.
Ричард се почеса по челото, замислен за следващата си крачка.
— Добре, сега вече знам малко за историята на Андерия. Сигурен съм, че ако познавах историята на Д’Хара, щях да я сметна за къде-къде по-жестока, а ето, че сега всички Д’Харанци ме следват и се борят за справедливост — колкото и странно да звучи това.