Заклех се, че ще бъда мъртва, докато не отмъстя на виновниците за тези престъпления и те не понесат наказанията си. Мъжете, които бяха с мен, също обрекоха живота си, готови да заживеят отново едва след като постигнем целта си. Един от пет от тези млади войници се завърнаха сред живите. Заедно с мен и Чандален. Преди това онези, които унищожиха живота в Ебинисия, измряха до крак.
Разбирам смисъла на подобна клетва, Ду Чайлу. Подобно нещо е свято и не може да се пренебрегва. Ти и твоите майстори на острието сте добре дошли с нас.
Ду Чайлу се поклони пред Калан.
— Благодаря ти, че уважи решението на моя народ. Ти си мъдра жена и си достойна да бъдеш жена на моя съпруг.
Ричард извърна очи.
— Калан.
— Калните имат нужда от Чандален и хората му. Кара тръгва да изпълни заръката ти, да настигне генерал Рейбич, а после да бърза към Ейдиндрил. Докато генералът изпрати хора, които да тръгнат с нас, двамата с теб ще сме безпомощни и уязвими. Ду Чайлу и хората й ще ни бъдат от неоценима помощ. При положение че залогът е толкова голям, Ричард, гордостта ни е последното нещо, с което можем да си позволим да се съобразяваме. Те идват с нас.
Ричард се вгледа в сините очи на Кара — леденостудени и решителни. Тя го искаше. Тъмните очи на Ду Чайлу също бяха непреклонни. Тя бе взела решението си. Зелените очи на Калан е, дори не му се мислеше какво може да прочете в тези зелени очи.
— Добре — каза накрая. — Докато войниците ни настигнат, можете да вървите с нас.
Ду Чайлу погледна Калан със смутен поглед.
— И на теб ли ти казва неща, които вече знаеш?
ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
ФИЧ, НАВЕЛ ГЛАВА, следеше с поглед ботушите на учителя Спинк, който обикаляше между пейките. Стъпките отекваха бавно върху дъсчения под — туп, туп, туп. Някои от присъстващите, предимно по-възрастни жени, подсмърчаха и тихичко си поплакваха.
Фич не ги обвиняваше. И нему се бе случвало да избухва в плач по време на наказателно събиране. Наученото тук им бе нужно, ако искаха да се преборят със злата си Хакенска природа — бе му пределно ясно. Но от това не му ставаше по-леко да слуша.
Докато учителят Спинк държеше лекцията си, Фич предпочиташе да гледа в пода, вместо по някаква случайност да срещне очите му. Да погледнеш Андерианец в очите, докато той разказва за ужасите, извършени спрямо предците му от предците на Фич — това бе срамно.
— И така — продължи учителят Спинк, — Хакенската орда попаднала случайно в онова бедно земеделско селце. Мъжете, уплашени за съдбата на семействата си, се обединили с Андерианците от съседните ферми и селища. Всички заедно започнали да отправят горещи молитви към Създателя да увенчае с успех усилията им да отблъснат кръвожадните нашественици.
В отчаянието си те вече били предоставили на Хакенците почти всичките си хранителни запаси и добитък. Били изпратили вестоносци, които да обяснят на нападателите, че даровете им доказват нежеланието им за война. Никой от смелите вестоносци не се завърнал жив.
Тогава мъжете съставили простичък план — да се изкачат на билото на един хълм над селото и да размахат оръжията над главите си — не с намерение да започват битка, разбира се, а като демонстрация на сила, целеща да убеди Хакенците да продължат по пътя си. Тези мъже били фермери, а не воини и оръжията, които размахвали, били най-обикновени земеделски сечива. Те не желаели битка, а само мир.
И така, сред тях били и онези, които вече познавате — Шелби, Вилан, Камден, Едгар, Нютън, Кенуей и всички останали, — всички онези мили и добри хора, които опознахте през изминалите няколко седмици, докато ви разказвах историите им, любените им трепети, живота им, надеждите им, простичките им и достойни мечти. Ето ги, възкачени там горе на хълма, с единствената надежда да убедят Хакенските грубияни да си вървят по пътя. Стоели там и размахвали оръжията си — брадви, мотики, сърпове, вили и сопи, — размахвали ги във въздуха с надеждата да запазят живота и безопасността на онези жени и деца, с които също вече се запознахте.
„Туп, туп, туп“, продължаваха ботушите на учителя Спинк, докато той се приближаваше към Фич.
— Хакенската армия обаче не искала да подмине това селце. Вместо това войниците със смехове и викове обърнали Домини дирч срещу тези добри Андериански селяни.
На някои от момичетата им секна дъхът. Други заплакаха с глас. Самият Фич усети нещо да го срязва през корема, в гърлото му заседна буца. Той заподсмърча, мисълта за трагичната смърт на тези хора не излизаше от главата му. Вече бе опознал онези мъже на хълма. Знаеше имената на жените им, на родителите им, на децата им.