— Вие всички знаете как се казват тези деца. Сега ще обиколим стаята и всеки от вас ще ми каже по едно име, за да не би да пропуснем да споменем някой живот, изтръгнат по толкова безумно болезнен начин. Всеки от вас ще ми каже по едно име на дете от това село — име на някое от тези малки момченца и момиченца, изпечени живи пред очите на майките си.
Учителят Спинк започна от последната редица. Всеки от седящите там биваше посочван и назоваваше по едно детско име. Повечето от присъстващите завършваха отговора си с молитва към добрите духове да се смилят над мъничките детски душици. Преди да ги разпусне, учителят Спинк описа ужасите на това да те изгорят жив, крясъците, болката, а също и колко много време отнело, докато децата най-сетне умрат. И колко време било нужно, за да се сготвят телата им.
Всичко бе толкова нечовешко и ужасяващо, че Фич — вероятно за пръв път в живота си — за един кратък миг си зададе въпроса дали всичко е истина. Беше му трудно да си представи, че някой, дори бруталните Хакенски лордове, може да направи подобно ужасяващо нещо.
Но учителят Спинк беше Андерианец. Той не би лъгал. Не и когато става въпрос за нещо толкова важно като историята.
— Става късно — каза учителят Спинк, след като всеки бе казал по едно детско име, — затова ще оставим продължението на историята, в което се разказва какво направили Хакенските орди с жените от селото, за следващото наказателно събиране. Децата вероятно са имали късмет, че не са могли да присъстват на перверзните, на които били подложени майките им от страна на безжалостните Хакенци.
Фич, заедно с цялото множество, се втурна към вратата веднага щом ги освободиха, щастлив, че всичко е свършило — поне засега. Хладният нощен въздух никога не му се бе струвал по-сладък. Беше му горещо и му прилошаваше само като си помисли за ужасната смърт на горките деца. Хладният въздух поне успокои лицето му. Пое го с пълни гърди.
Докато се облягаше на едно тънко кленово дърво край пътя, за да даде възможност на краката си да си възвърнат силата, на вратата се появи Беата. Фич се изправи. Откъм стаята излизаше достатъчно светлина, така че никак нямаше да й е трудно да го забележи. Да го забележи в куриерската му униформа. Надяваше се тя да я хареса повече от учителя Спинк.
— Добър вечер, Беата.
Тя се спря. Огледа го от глава до пети, оценявайки дрехите му.
— Фич.
— Тази вечер изглеждаш чудесно, Беата.
— Изглеждам точно като друг път. — Тя вдигна ръце на хълбоците си. — Виждам, че си се влюбил в себе си и в лъскавата си униформа.
Фич загуби ума и дума. Винаги му бе харесвал видът на куриерите в униформите им и си бе представял, че на Беата също й харесва. Беше се надявал да види усмивка на лицето й или поне някаква реакция. Вместо това тя го стрелна с гневен поглед. В този момент повече от всичко на света му се искаше да си бе тръгнал направо за дома.
— Господарят Камбел ми предложи работа.
— Предполагам с нетърпение очакваш следващото събиране, за да чуеш какво са сторили онези Хакенски зверове в лъскави униформи на беззащитните жени. — Тя се наклони към него: — Ще ти хареса. Ще ти е толкова забавно, колкото ако бе там и наблюдаваше със собствените си очи.
Фич остана със зяпнала уста. Тя изпуфтя ядосано, врътна се и потъна в нощта.
Хората наоколо станаха свидетели на словесната плесница, която му зашлеви тя — на него, долния Хакенец. Някои се усмихваха доволно, други направо му се хилеха насреща. Той пъхна ръце в джобовете си, застана с гръб към пътя и облегна рамо на дървото. Изчака хората да отминат — всеки по своята работа.
Имението бе на час път пеш. Искаше да е сигурен, че другите, които щяха да се отправят натам, ще са заминали напред и той ще може да върви сам, без да му се налага да разговаря с когото и да било. Обмисляше варианта да отиде до града и да си купи нещо за пиене. Бяха му останали още някакви пари. Откъдето и да го погледнеше, идеята да се напие му се струваше добра.
Вятърът изведнъж застудя. По гърба му пробягаха тръпки.
Той едва не подскочи, усетил на рамото си нечия ръка. Обърна се и видя точно пред себе си възрастна Андерианка. Отметнатата й назад, дълга почти до раменете коса беше признак, че е важна личност. Сребристите кичури коса около слепоочията подсказваха възраст. Не бе достатъчно светло, за да види дали лицето й е сбръчкано, но му се стори, че е.
Поклони се. Опасяваше се да не би жената да почне да го разпитва накъде е тръгнала Беата или пък да му постави някаква работа.
— Близка ли ти е? — попита тя.
Въпросът го свари неподготвен.
— Не знам — измънка той.
— Беше доста груба с теб.