— Заслужавах си го, мадам.
— И защо?
Фич сви рамене.
— Не знам.
Не можеше да разбере какво иска от него тази жена. От тъмните й, впити в лицето му очи го побиваха тръпки. Гледаше го така, сякаш си избира пиле за вечеря.
Носеше семпла рокля, която на приглушената светлина можеше да мине за тъмнокафява. Яката й бе закопчана догоре, за разлика от разголените деколтета на повечето Андерианки напоследък. Роклята й не бе благородническа, но дългата коса подсказваше положението й.
Изглеждаше му някак по-различна от другите Андерианки. Имаше нещо странно в нея. Около врата си носеше широка черна лента, стигаща почти до под брадичката й.
— Понякога момичетата, когато се страхуват да признаят, че харесват дадено момче, говорят ужасни неща. От притеснение, че избраникът им може да не ги хареса.
— А понякога говорят ужасни неща, защото ги мислят.
— Да, вярно е — усмихна се тя. — В имението ли живее или тук, във Феърфийлд?
— Във Феърфийлд. Работи за Ингер, месаря.
Това като че ли й се стори смешно.
— Сигурно е свикнала на повечко мръвка. Може би щом повъзмъжееш още малко и налееш плът, ще й се сториш по-привлекателен.
Фич отново бръкна в джобовете си.
— Може би.
Не го вярваше. Освен това не мислеше, че е възможно някога да „налее плът“, както се бе изразила тя. Бе убеден, че вече е пораснал толкова, колкото щеше да остане през целия си живот.
Тя не сваляше очи от лицето му.
— Искаш ли тя да те харесва? — попита го най-сетне.
Фич се покашля.
— Ами понякога като че ли да. Поне да не ме мрази.
Жената се усмихваше, сякаш нещо й бе доставило истинско удоволствие. Фич не мислеше, че разбира какво е то.
— Може да се уреди.
— Мадам?
— Казвам, че ако я харесваш и би искал и тя да те харесва, може да се уреди.
Той примигна изумен.
— Как?
— Чрез нещо мъничко, поставено в питието или храната й.
Той изведнъж разбра. Тази жена притежава магия. Най-сетне си даде сметка защо му изглежда толкова странна. Бе чувал, че хората, притежаващи магия, са странни.
— Искате да кажете, че можете да направите заклинание или нещо друго?
На лицето й грейна усмивка.
— Или нещо друго.
— Току-що започнах работа при Господаря Камбел. Съжалявам, мадам, но не мога да си го позволя.
— А, ясно. — Усмивката й помръкна. — А ако можеше?
Преди той да е успял да отговори, тя примигна и замислено втренчи поглед в небето.
— А може да ти го приготвя по-нататък, когато имаш възможност да ми платиш. — Гласът й се бе снишил почти до шепот, сякаш говореше на себе си. — Тъкмо ще имам време да разбера какъв е проблемът и всичко ще се оправи.
Тя го погледна с едно око.
— Е?
Фич преглътна. Определено не му се искаше да обиди една Андерианка, особено пък притежаваща дарбата. Поколеба се.
— Ами вижте, работата е там, че ако някое момиче някога ми обърне внимание, предпочитам да е защото наистина ме харесва — не искам да ви обидя, мадам. Много мило от ваша страна, че ми предложихте. Но едва ли ще ми се понрави, ако някое момиче ме харесва само заради магическо заклинание. Няма да ми е приятно. Все едно само магията може да накара някого да ме забележи.
Жената се засмя и го потупа по гърба. Смехът й бе мек и изразяваше задоволство, а не присмех. Фич си помисли, че никога не е разговарял с Андерианка, която да се е смяла по такъв начин с него.
— Това говори добре за теб. — Тя вдигна ръка, за да подсили думите си. — Същото ми каза веднъж един магьосник преди много, много време.
— Магьосник! Сигурно е било страшно. Имам пред вид да срещнеш магьосник.
Тя сви рамене.
— Всъщност не съвсем. Той беше мил човек. А аз — малко момиченце. Родена съм с дарбата. Този човек ме научи винаги да помня, че магията не може да замени истинските чувства на хората към теб — такъв, какъвто си.
— Не знаех, че тук има магьосници.
— Не беше тук — отвърна тя. Плъзна ръка в нощта. — В Ейдиндрил.
Фич наостри уши.
— В Ейдиндрил ли? На североизток?
— О, какъв умник си ми ти. Да, на североизток. В Магьосническата кула. — Тя протегна ръка. — Аз се казвам Франка, а ти?
Той пое ръката й и я задържа леко, докато падне на коляно в дълбок поклон.
— Името ми е Фич, мадам.
— Франка.
— Мадам?
— Франка. Така се казвам. Казах ти името си, Фич, за да можеш да се обръщаш към мен с него.
— Съжалявам, мадам искам да кажа Франка.
Тя отново се засмя по същия ефирен начин.
— Е, Фич, радвам се, че се запознахме. Трябва да се връщам обратно в имението. Предполагам ти бързаш да отидеш някъде и да се напиеш. Май това е нещото, което момчетата на твоята възраст обичат да правят най-много от всичко.