Той трябваше да си признае, че тази идея наистина го изкушаваше. Но възможността да чуе нещо за Магьосническата кула бе не по-малко съблазнителна.
— Мисля, че ще е най-добре и аз да се прибирам в имението. Ако не възразявате да ви придружава един Хакенец, за мен ще бъде чест. Франка — добави той след кратко замисляне.
Тя отново го изгледа така, че той настръхна.
— Аз притежавам дарбата, Фич. Това означава, че съм различна от повечето хора. Тоест повечето хора, както Андерианци, така и Хакенци, имат към мен същото отношение, каквото Андерианците към теб, понеже си Хакенец.
— Наистина ли? Но ти си Андерианка?
— Да си Андерианец не е достатъчно, за да накараш хората да преодолеят предразсъдъците си спрямо дарбата. Знам какво е да не те харесват, въпреки че не те познават. За мен ще е удоволствие да повървим заедно, Фич.
Той се усмихна — отчасти от шока, че води истински разговар с Андерианка, отчасти от чутото, че Андерианците не я обичат — нея, Андерианката — само защото притежава магия.
— Но не те ли уважават заради магията ти?
— Страхуват се от мен. Страхът понякога е за добро, друг път за лошо. За добро е, защото макар хората да не те харесват, поне се държат добре с теб. А е за лошо, защото често се опитват да сторят зло на онзи, когото не харесват.
— Никога не съм гледал на тези неща по такъв начин.
Помисли си колко добре се бе почувствал, когато Клодин го нарече „сър“. Бе го направила единствено от страх, той го знаеше. И въпреки това му стана хубаво. Другото, за което говореше Франка, не му стана ясно.
— Ти си много мъдра. От магията ли е? Тя ли прави човек мъдър?
Жената отново се засмя по същия начин. Смехът й сякаш говореше, че го намира за забавен, примерно като риба с крака.
— Ако беше така, щяха да я наричат Кулата на мъдреците, а не Магьосническата кула. Има хора, които вероятно биха били по-мъдри, ако не се бяха родили с дарбата.
Фич никога не бе срещал човек, който да е бил в Ейдиндрил, камо ли в Магьосническата кула.
Направо не можеше да повярва, че някой, роден с дарбата, разговаря с него. До известна степен се притесняваше, защото не знаеше нищо за магията и се опасяваше, че ако с нещо ядоса спътницата си, тя може да му стори нещо.
При все това обаче Франка му се струваше очарователна, нищо че бе малко възрастна.
Двамата поеха мълчешком по пътя към имението. Тишината го изнервяше. Мислеше си дали с магията си Франка може да проникне в съзнанието му.
Погледна я. Тя май не обръщаше особено внимание на мислите му. Посочи врата й.
— Имаш ли нещо против да те запитам какво е това, Франка? Тази лента, която носиш на врата си? Никога до сега не съм виждал подобна. Някаква магическа вещ ли е?
Тя се изсмя с глас.
— Знаеш ли, Фич, ти си първият човек от много години насам, който ме пита за това? Па макар и само защото не си достатъчно наясно, за да се страхуваш да зададеш на една магьосница толкова личен въпрос.
— Съжалявам, Франка, по никакъв начин не исках да те обидя.
Започна да се притеснява да не би да я бе разгневил по най-глупашкия начин. Със сигурност не искаше една Андерианка, при това притежаваща магия, да му е ядосана. Известно време тя не каза нищо, просто си вървяха по пътя. Фич пъхна изпотените си ръце в джобовете.
Накрая тя се обади:
— Не, Фич, не става въпрос за обида. Просто въпросът ти предизвиква в главата ми болезнени спомени.
— Извинявай, Франка. Не биваше да питам. Понякога говоря глупости. Съжалявам.
Прииска му се все пак да бе отишъл да се напие. Повървяха още малко и тя се обърна към него:
— Не, Фич, не са глупости. Ето, виж.
Тя откопча лентата и я свали, за да може той да види какво има под нея. Макар да бе нощ, имаше луна и той успя да различи около врата й дебела релефна ивица, побелял, сякаш восъчен белег. Гледката бе наистина зловеща.
— Веднъж едни хора се опитаха да ме убият. Задето притежавам магия. — Луната се отрази в блесналите й от сълзи очи. — Серин Райак и последователите му.
Фич никога не бе чувал това име.
— Последователи ли?
Тя върна лентата на мястото й.
— Серин Райак мрази магията. Има последователи, които изпитват същите чувства. Те настройват хората против магията. Изпадат в дива ярост и желание за кървава мъст. Няма нищо по-грозно на този свят от тълпа мъже, които са си наумили да причинят някому зло. Когато всеки от тях е сам, когато са поотделно, не смеят и да си помислят за нещо подобно, но заедно им идва кураж и бързо-бързо решават кое е право и кое криво и как да направят кривото право. Тълпата придобива собствена мисъл, заживява собствен живот. Също като глутница кучета, преследващи самотно животно.