Райак ме залови и нахлузи въже около врата ми. Завързаха ми ръцете зад гърба. Заведоха ме край едно дърво и метнаха другия край на въжето на дебел клон, после ме увесиха на него.
Фич беше втрещен.
— Добри духове сигурно е боляло ужасно.
Тя очевидно не го чуваше, погледът й бе отплувал в далечината.
— Под краката ми наредиха висока клада. Преди да успеят да запалят огъня, съумях да им се изплъзна.
Фич посегна с пръсти към врата си, разтърка го, сякаш, за да си представи какво ли е да висиш така.
— Този човек, Серин Райак, той Хакенец ли е?
Тя поклати глава.
— Не е задължително да си Хакенец, за да бъдеш лош.
Известно време вървяха в тишина. Фич имаше чувството, че тя е отплувала някъде в спомените си за това как е висяла на врата си на онова дърво. Запита се как така не се е задушила. Сигурно въжето не е било стегнато, реши накрая. Сигурно не е било стегнато с възел, който да държи примката. Чудеше се как ли е успяла да се измъкне. Но усещаше, че е питал достатъчно, и не посмя да зададе нов въпрос.
Заслуша се в скърцането на камъчетата под ботушите им. От време на време й хвърляше тайничко погледи. Вече не изглеждаше радостна, каквато беше в началото. Прииска му се да не й бе задавал този въпрос.
Накрая реши да я попита нещо, с което да я разведри. Пък и нали именно за това искаше да повървят заедно.
— Франка, как изглежда Магьосническата кула.
Беше прав, тя наистина се усмихна.
— Огромна е. Дори не можеш да си представиш колко е огромна. Пък и аз няма да съумея да ти я опиша. Издига се на върха на една планина, обърната към Ейдиндрил, отвъд каменен мост, минаващ над пропаст с дълбочина хиляди метри. Част от Кулата е издълбана в самата скала.
Стените й се издигат като същински скали. Насипите са огромни като пътища и образуват всякакви сложни структури. В небето се издигат различни по големина кули. Гледката е наистина величествена.
— Някога виждала ли си Търсач на истината? Когато си била там, виждала ли си Меча на истината?
Тя го изгледа смръщено.
— Всъщност знаеш ли, виждала съм го. Майка ми беше магьосница. Веднъж трябваше да отиде до Ейдиндрил, за да се срещне по някаква работа с Първия магьосник — по каква точно работа, това нямам представа. Тръгнахме към анклава на Първия магьосник. Той живее на отделно място, където има какви ли не магии и чудеса. Спомням си, че там видях лъскавия, блестящ меч.
Този път му се стори, че й е приятно да говори и затова продължи да пита:
— И как изглеждаше? Анклавът на Първия магьосник и Мечът на истината?
— Ами, чакай малко — Тя долепи пръст до брадичката си, за да си събере мислите, и след малко започна да разказва.
ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
ДАЛТОН КАМБЕЛ ТЪКМО ПРОТЯГАШЕ РЪКА да потопи писалката в мастилницата, когато с периферното си зрение мерна на вратата на кабинета си женски крака. Още преди да вдигне глава, вече бе познал — по плътните глезени, — че е Хилдемара Чанбоор. Ако съществуваше жена с по-грозни крака, то Далтон още не я бе срещнал.
Остави писалката и стана с усмивка на лице.
— Лейди Чанбоор, моля, заповядайте.
Отвън пред вратата се мерна силуетът на Роули, очакващ в готовност заповед да свика куриерите, ако Далтон пожелае. Момчетата още не му бяха потрябвали за тази сутрин, но предвид появата на Хилдемара Чанбоор нямаше да е чудно и това да стане.
Докато тя затваряше вратата зад себе си, Далтон заобиколи писалището и й предложи удобен стол. Бе облечена в сламено жълта вълнена рокля, чийто цвят подчертаваше бледността на лицето й. Подгъвът стигаше до средата на пухкавите й прасци.
Хилдемара хвърли бърз поглед към предложения й стол, но остана права.
— Толкова се радвам да ви видя, лейди Чанбоор.
Тя му се усмихна.
— О, Далтон, винаги ли трябва да си толкова официален? Познаваме се достатъчно отдавна, за да ме наричаш Хилдемара.
Той понечи да й благодари, но тя добави:
— Когато сме насаме.
— Разбира се, Хилдемара.
Лейди Чанбоор никога не правеше случайни посещения — винаги само по работа. И тогава се появяваше като леден вятър пред буря. Далтон реши, че ще е най-добре да остави лошото време да повилнее на воля без негова намеса. Освен това възнамеряваше да удържа срещата им в по-официален тон — въпреки снизходителността й относно обръщението му към нея.
Хилдемара сбърчи чело, сякаш нещо за миг бе насочило мислите й в друга посока. Посегна към рамото му уж за да махне някакъв въображаем конец. Слънчевата светлина, нахлуваща през прозорците, се отрази в пръстените й и заблестя в кървавочервения рубин, положен върху щедро изложената плът над гърдите й. Деколтето й не бе чак толкова дълбоко изрязано като на празненството предната вечер, но въпреки това бе доста по-разголено, отколкото Далтон смяташе за благоприличие и изискано.