Беше му отвратително да се намъква в старите си дрехи. Сякаш навличаше предишния си живот, към който изобщо не му се искаше да се връща. Харесваше му да работи за Далтон Камбел и бе готов на всичко, за да запази работата си.
В конкретния случай обаче старите дрехи му бяха необходими.
Някъде отдалеч долиташе нежната мелодия на лютня. Вероятно от „Веселяка“, една пивница на Кривата улица, помисли си той. Там често канеха музиканти.
Внезапно в нощния въздух попи мекият и настойчив звук на обой. От време на време инструментът затихваше и на негово място се извисяваше гласът на певеца, но поради голямото разстояние думите на песента му оставаха неразчленими. Мелодията обаче бе жива и приятна и караше сърцето на Фич да тупти по-бързо.
Хвърли поглед през рамо и на лунната светлина забеляза мрачните лица на другите куриери. Те също носеха дрехите от предишния си живот. Фич възнамеряваше да остане в сегашния. Нямаше да разочарова другарите си. За нищо на света.
Приличаха на банда хулигани. В тези дрехи никой не би ги познал. Никой не би ги различил от група обикновени млади червенокоси дрипави Хакенци.
Във Феърфийлд винаги гъмжеше от такива като тях. Обикаляха града с надеждата някой да ги наеме на работа. Често ги разгонваха от улиците, където се събираха. Някои заминаваха на село да помагат във фермите, други си намираха работа във Феърфийлд, па макар и само за ден-два. Трети се криеха в сенките между сградите и се наливаха с алкохол. Четвърти нападаха и обираха минувачите. Последните обаче обикновено биваха залавяни от градските стражи.
Обувките на Морли, който клечеше край Фич, изскърцаха, щом премести тежестта си. Фич, по примера на останалите, не бе свалил ботушите си, макар те да бяха част от новата му униформа. Но никой не може да те познае по ботушите.
Макар Морли все още да не бе куриер, Господарят Камбел го бе помолил да отиде с Фич и останалите, които не бяха изпратени на далечни поръчки. Морли остана разочарован, задето не стана куриер заедно с приятеля си. Фич му предаде думите на Господаря Камбел, че ще се нуждае от услугите на Морли от време на време за различни работи и че един ден и той ще премине на куриерска служба. Засега това бе достатъчно светла надежда за Морли.
Новите приятели на Фич от куриерите бяха приятни момчета, но той се радваше, че Морли е с него. Двамата бяха прекарали заедно в кухнята доста време. Това означаваше нещо. Когато си се напивал с някого дълги години, връзката става силна — така поне си мислеше Фич. Морли очевидно изпитваше същото и с готовност прие да участва, за да може да докаже себе си.
Въпреки страха си Фич в никакъв случай не искаше да разочарова Далтон Камбел. Особено като се има предвид, че в конкретната работа двамата с Морли имаха особена роля. За тях, за разлика от останалите, въпросът бе почти личен. Въпреки всичко дланите на Фич непрекъснато се потяха и все трябваше да ги избърсва в панталона.
Морли го ръгна. Фич се взря в слабо осветената улица, тръгваща от редицата дву — и триетажни каменни сгради. Видя Клодин Уинтроп да излиза на площадката пред най-близката от тях. До нея имаше мъж, точно както каза Господарят Камбел — елегантно облечен Андерианец с меч. Всъщност по тънката ножница можеше да се съди, че е по-скоро сабя. Бърза и смъртоносна, помисли си Фич.
Роули, облечен в куриерската си униформа, пристъпи към високия Андерианец, щом онзи слезе от площадката, и му подаде свитък със съобщение. Докато мъжът разчупваше печата, двамата с Роули размениха няколко репллики, но Фич бе твърде далеч, за да може да чуе думите им.
Някъде в далечината отново засвири мелодия. Във „Веселяка“ певецът продължаваше своята песен, звукът на лютня и обой отново се извиси. По улицата вървяха хора, облечени в леки пролетни костюми или наметнати с шалове, разговаряха и се смееха. От време на време се чуваха изблици на дружен смях. Карети със спуснати гюруци разкарваха модно облечени дами и господа. Тропотът и дрънченето на коне и каруци добавяха и своя специфичен звук към общия шум на града.
Мъжът пъхна съобщението в джоба на тъмния си жакет и се извърна към Клодин Уинтроп. Започна да й обяснява нещо, придружавайки думите си с жестове. Какво й говореше, Фич не можеше да чуе. Тя обърна поглед към улицата, водеща към центъра на града, после поклати глава. Вдигна ръка към имението, към пътя, където чакаха Фич и останалите куриери в дрипави дрехи. Жената бе усмихната, явно в добро настроение.