Мъжът взе ръката й, стисна я и като че ли й пожела лека нощ. Тя му махна и го изпроводи с поглед, докато той се отдалечаваше по улицата към града.
Далтон Камбел бе изпратил съобщение по Роули. Сега, след като го бе доставил на получателя, куриерът изчезна в уличките. Роули бе обяснил на останалите точно какво трябва да правят. Той винаги обясняваше подробно. Ако Господарят Камбел не бе наблизо, Роули винаги знаеше какво трябва да се направи.
Фич харесваше Роули. За Хакенец младежът бе доста самоуверен. Далтон Камбел се отнасяше към него с уважение, както и към останалите куриери, но може би малко повече. Ако Фич беше сляп, със сигурност щеше да го вземе за Андерианец. Освен това Роули се отнасяше с него любезно, макар и някак официално.
Клодин Уинтроп, останала сама, се насочи към пътя за имението. Двама патрулиращи градски стражи, едри Андерианци, я изпратиха с поглед. Пътят до имението не бе дълъг. Не повече от час пеш.
Нощта бе чудесна, достатъчно топла, за да бъде приятна, но не толкова, че вървенето да те изпоти. Имаше ясна луна. Прекрасна нощ за бърза разходка до имението. Тя метна на раменете си бледорозовия шал и плътта й, макар не толкова разголена като преди, се скри изцяло под него.
Можеше да седне и да изчака някоя от каретите, които редовно се движеха между имението и града, но не го направи. Наистина нямаше нужда. Ако пътьом я задминеше някоя от тях, Клодин винаги можеше да я спре, в случай че се е почувствала уморена.
Роули се бе заел да забави каретата с поръчка.
Фич стоеше и чакаше с останалите момчета там, където им бе казал Роули. Не изпускаше от поглед Клодин, която вървеше с бърза крачка по пътя. Ритъмът на музиката отекваше в главата му. Мелодията сякаш бе в унисон с ударите на сърцето му.
Докато я гледаше как се приближава към тях по пътя, забарабани с пръст по свитото си коляно в такт с познатата му мелодия — „Около кладенеца и обратно“. В песента се разказваше как един мъж гонел около кладенец възлюбената си, която вечно го пренебрегвала. Накрая му писнало и я хванал, съборил я на земята и й предложил да се омъжи за него. Тя приела. Тогава мъжът изгубил кураж и сам тръгнал да бяга, а жената се юрнала да го гони около кладенеца.
Стъпила на пътя, Клодин сякаш изведнъж изгуби решителността си да върви сама към имението. Хвърли притеснен поглед към житните поля от лявата си страна и нивите със сорго от дясната. Щом светлините на града останаха зад гърба й, усили крачка. Единствена луната й правеше компания, докато тя вървеше по самотния път, криволичещ между пустите ниви.
Фич, приклекнал на пръсти, имаше чувството, че се клати — толкова силно биеше сърцето му. Прииска му се да не е на това място и да не трябва да прави онова, което го чака. Знаеше, че после вече нищо няма да е същото.
Освен това се питаше дали наистина би могъл да го направи. Дали ще му стиска. Но в крайна сметка имаше достатъчно момчета. Нямаше какво толкова да се притеснява. Те щяха да се оправят и сами.
Но Далтон Камбел искаше той да го направи. Искаше Фич да се научи как трябва да се постъпва, когато хората не спазват обещанията си. Искаше той да получи кръщението си в куриерската служба.
Ако искаше да стане част от екипа, трябваше да го направи. Другите сигурно не ги е страх колкото него. Нямаше право да показва слабостта си.
Клодин Уинтроп приближаваше и стъпките й се чуваха все по-ясно. Фич стоеше вцепенен, с ококорени очи. Мисълта за предстоящото го изпълваше с истински ужас. Искаше му се да види как Клодин се обръща кръгом и се впуска в бяг. Все още бе достатъчно далеч. А докато слушаше инструкциите на Далтон Камбел в кабинета му и кимаше с глава, всичко му се бе сторило толкова просто и ясно. На светло. На светло беше лесно.
Но после си каза друго — нали вече веднъж се бе опитал да й помогне, предупреди я. Не беше виновен, че тя не се вслуша в думите му.
И все пак на тъмно беше съвсем различно. На тъмно, в полето, докато я гледаше как се приближава към него сам-сама.
Стисна зъби. Нямаше право да разочарова другарите си. Те щяха да се гордеят с него, когато им докаже, че е смел като тях. Щеше да завоюва правото си да бъде един от тях.
Това беше новият му живот. Не искаше да се връща в кухнята. При Джили, дето му дърпаше ухото и го гълчеше за злата му Хакенска природа. При омразното име „Феч“, с което го наричаха преди Господарят Камбел да му бе дал възможност да докаже себе си.
Когато Морли скочи и се втурна към жената, Фич едва не изкрещя от стъписване и ужас.