От удара го заболя ръката, но болката бе някак далечна. Лицето й лумна в обилни потоци кръв.
— Добър удар, Фич! — провикна се Морли, който бе отскочил малко назад. Останалите се съгласиха. — Дай й още един!
Горд от оценката на приятелите си, Фич остави яростта си да бушува на воля. Замахна пак. Тази жена се опитваше да навреди на Далтон Камбел и Министъра — бъдещия Суверен. Освободи гнева си към Андерианката.
Вторият му удар я откъсна от хватката на Морли. Тя се строполи на земята на една страна. Фич забеляза откачената й челюст. Лицето й бе станало неузнаваемо, носът й бе сплескан и всичко бе плувнало в кръв.
Беше шокиращо, но и някак далечно, сякаш някой друг го вършеше.
Подобно глутница кучета, останалите са нахвърлиха върху нея. Морли бе най-силен и най-жесток. Вдигнаха я от земята. Заваля порой от удари. Главата й се мяташе във всички посоки. Тялото й се прегъваше на две от ударите в корема.
Уцелиха бъбреците й. Следваха удар след удар. Тя отскочи от ръцете, които я държаха, и отново се плъзна на земята.
Тогава започнаха да я ритат. Морли я уцели в тила. Нечий крак се стовари върху лицето й. Другите й нанасяха такива жестоки ритници по цялото тяло, че направо я повдигаха от земята. Звуците на ударите, глухи, но мощни, почти заглушаваха учестеното им дишане.
Фич, нанасяйки ритник в ребрата й, сякаш бе отплувал в някакво спокойно място и наблюдаваше всичко отстрани. Цялата работа го отвращаваше, но и в същото време въодушевяваше. Беше част от нещо важно заедно с другите добри момчета и вършеха важна работа за Далтон Камбел и Министъра на културата — бъдещия Суверен.
Част от него бе потресена. Част от него искаше да се впусне презглава и да избяга от мястото. Част от него искаше никога да не я бяха видели да излиза от онази къща.
В същото време чувстваше и луд възторг, въодушевление, че е заедно с дутите, че са едно цяло.
Не знаеше колко време продължи всичко. Струваше му се безкрайно. Ноздрите му се изпълниха с лепкавия мирис на кръв. Сякаш езикът му набъбна от него. Кръвта опръска дрехите им. Обля юмруците им. Набразди лицата им.
Цялата работа изпълни Фич със силното чувство, че вече е посветен в някаква дружеска общност. Всички ликуваха от възторга на братството си.
Щом чуха звуците от приближаваща карета, замръзнаха като един. Споглеждайки се с подивели очи, се изправиха и напрегнаха слух.
Каретата спря.
Преди да са успели да разберат защо или да са изчакали някой да се появи на хоризонта, препуснаха презглава към езерото недалеч, за да отмият кръвта от себе си.
ВТОРА ЧАСТ
ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
НА ВРАТАТА СЕ ПОЧУКА и Далтон вдигна глава от рапорта, който четеше:
— Да?
Вратата се отвори и в цепнатината се появи червената коса на Роули.
— Господарю Камбел, един човек иска да ви види. Казва, че името му било Ингер. Бил месар.
Далтон беше зает и не му се занимаваше с кухненски проблеми. Беше му се струпала достатъчно работа. Имаше всякакви проблеми — от незначителни до сериозни, изискващи пълното му внимание.
Убийството на Клодин Уинтроп произведе сензация. Тя бе известна и широко обичана личност. Беше важна особа. Градът бе в хаос. Но ако човек знаеше как да подходи към подобни неща, всеобщият смут можеше да се окаже предимство. Далтон беше в стихията си.
Бе подредил нещата така, че Стейн да говори пред Директорите на Културното приятелство точно по време на убийството, така че никой да не хвърли подозренията върху него. Човек с наметало от човешки скалпове, па макар и взети по време на война, бе благодатен обект за хвърляне на подозрения.
От градската стража бяха докладвали, че са видели Клодин Уинтроп да напуска Феърфийлд и да поема по пътя към имението — нещо, което хората често правеха дори нощем. Пътят бе натоварен и до момента се считаше за напълно безопасен. Стражите бяха докладвали още и че в нощта преди убийството е имало пиянско събиране на млади Хакенци. Хората бяха стигнали до съвсем естествения извод, че жената е била нападната от Хакенци. Инцидентът бе обсъждан повсеместно като още едно доказателство за омразата на Хакенците към Андерианците.
Хората, които се движеха към имението нощем, вече биваха охранявани. В имението се получаваха купища писма до Министъра да направи нещо. Едуин Уинтроп, изпаднал в шок от убийството на жена си, бе на легло. Оттам той също изпращаше писма с искания за справедливост.
Скоро след инцидента бяха арестувани няколко младежи, но пуснати почти веднага, след като са оказало, че в нощта на убийството били на работа в някаква ферма. На следващата нощ неколцина мъже, придобили кураж от изпития ром, тръгнали да търсят „Хакенските убийци“. Открили няколко момчета, за които били сигурни, че са виновни, и ги пребили до смърт пред очите на ликуващата тълпа.