Единственото, което му оставаше, бе да чака. Но междувременно всичко трябваше да бъде внимателно организирано. Когато дойдеше мигът, трябваше да са готови.
Далтон премина на следващото съобщение, но в него се описваха единствено оплакванията на някакъв мъж от жена, постоянно хвърляща срещу него заклинания, за да го зарази с подагра. Мъжът се бил опитал да си издейства помощта на Хилдемара Чанбоор, известна с чистотата и добрите си дела, като искал да преспи с нея, за да прогони тя злата магия.
Далтон тихичко се изсмя пред картината на подобен акт — този мъж очевидно беше разстроен, освен че нямаше вкус към жените. Далтон си записа името на мъжа, за да го съобщи на стражите, после въздъхна срещу глупостите, с които си губеше времето.
Отново се почука.
— Да?
Пак бе Роули.
— Господарю Камбел, казах на месаря, на Ингер, каквото ми заповядахте. Обаче той твърди, че не става въпрос за кухненски дела. — Роули сниши гласа си до шепот:
— Било за някакъв проблем в имението и иска да поговори с вас за него, казва, че ако не го приемете, ще бъде принуден да отнесе работата пред Кабинета на Директорите.
Камбел отвори едно чекмедже и пъхна съобщенията вътре. Прехвърли няколко от рапортите, които останаха на писалището и се изправи.
— Покани го.
Ингер, мускулест Андерианец, около десетина години по-възрастен от Далтон, влезе и поздрави с кимане на глава:
— Благодаря ви, че ме приехте, Господарю Камбел.
— Разбира се. Заповядайте.
Мъжът потърка ръце една в друга и отново кимна. Изглеждаше изненадващо чист за представата на Далтон за месар. По-скоро приличаше на търговец. Далтон си даде сметка, че за да може да снабдява имението с месо, този човек вероятно върти стабилен бизнес, така че наистина бе по-вероятно да прилича на търговец, отколкото на работник.
Покани го с ръка.
— Заповядайте, седнете, господин Ингер.
Очите на Ингер обходиха стаята. От устата му излезе тихичко подсвиркване. Дребен търговец, каза си Далтон.
— Благодаря ви, Господарю Камбел. — Едрият мъжага постави месеста ръка на облегалката на един стол и го замъкна пред писалището. — Просто Ингер е достатъчно.
Така съм свикнал. — Устните му се разтегнаха в усмивка:
— Единствен старият ми учител някога ме наричаше господин Ингер, и то точно преди да ме перне с пръчката през кокалчетата. Обикновено след като не бях прочел някой урок. Но никога не се случваше за часовете по смятане. Обичам смятането. Както се оказа, хубаво нещо е то. Помага на бизнеса ми да върви.
— Да, както изглежда, наистина е така — каза Далтон.
Ингер хвърли поглед на бойните знамена и оръжията и продължи:
— Сега бизнесът ми върви добре. Имението на Министъра е най-големият ми клиент. Смятането е важно за него. Човек трябва да разбира от цифри. За мен в момента работят много добри хора. Всички карам да учат числата, за да не ме минават клиентите, когато им пращам стока.
— Е, имението е напълно доволно от услугите ви, мога да ви уверя. Празненствата нямаше да имат такъв успех без вашата неоценима помощ. Гордостта от работата ви личи по прекрасното месо и дивеч, с които ни снабдявате.
Мъжът се усмихна така, сякаш току-що го бе целунала прекрасна девойка.
— Благодаря ви, Господарю Камбел. Много мило от ваша страна. Прав сте, наистина се гордея с работата си. Не са много хората като вас, които го забелязват. Вие на истина сте толкова добър, колкото се говори за вас.
— Правя, каквото е по силите ми, за да помагам на хората. Аз съм просто техен смирен слуга. — Далтон се усмихна приветливо. — С какво мога да помогна, Ингер? Нещо, свързано с имението, което може да улесни работата ви?
Ингер придърпа стола си по-наблизо. Постави лакът на писалището и се наведе напред. Ръката му приличаше на малко буренце ром. Свенливото му изражение сякаш се изпари, щом челото му се смъкна надолу.
— Работата е там, Господарю Камбел, че не приемам празни приказки от хората, които работят за мен. Прекарвам доста време, за да ги науча как се реже и приготвя месото, да им покажа числата и други подобни. Не държа при себе си хора, които не си вършат работата и не се гордеят с нея. Крайъгълният камък на успешния бизнес, както винаги съм казвал, е задоволеният клиент. Онези от работниците ми, които не приемат тези мои принципи, виждат опакото на ръката ми или пък направо вратата. Някои казват, че съм грубичък в това, но съм си такъв. На тези години ми е късно да се променям.
— Звучи справедливо.
— Но, от друга страна — продължи Ингер, — ценя хората си. Те напредват чрез мен, аз чрез тях. Знам как някои се отнасят към работниците си, особено към Хакенците, но аз не съм такъв. Който се държи добре с мен, му отвръщам с добро. Така е честно. По този начин човек се сприятелява с хората, с които живее и работи. Нали разбирате? С годините започва да ги чувства като свое семейство. Заобиква ги. И е напълно нормално, ако всичко си му е наред.