Учителят Спинк изсумтя и продължи:
— Има ли сред вас някой, който си мисли, че днешните Хакенци са преодолели омразата в сърцата си? Че сте по-добри от своите предци?
Фич тайничко се озърна. Близо половината от присъстващите предпазливо вдигнаха ръце.
Учителят Спинк изпадна в гневен пристъп:
— Така значи! Мислите си, че днешните Хакенци са по-добри от дедите си! Вие, наглеци такива, се имате за по-добри?
Ръцете бързо се смъкнаха надолу.
— Не сте по-добри! Вашите изпълнени с омраза сърца ви ръководят до днес! — Ботушите му отново тръгнаха — туп, туп, туп — из притихналата аудитория. — Не сте по добри — повтори той, но този път със спокоен глас. — Същите сте.
Фич не си спомняше гласът на мъжа да е звучал някога толкова съкрушено. Сякаш самият той всеки момент щеше да заплаче.
— Клодин Уинтроп бе широко уважавана и ценена личност. Приживе тя работеше за всички хора — както Хакенци, така и Андерианци. Едно от последните й дела бе да подтикне към преосмисляне на старите закони, за да могат хората, най-вече Хакенците, които гладуват, да си намерят работа.
Преди да умре, Клодин Уинтроп е имала възможност да се убеди, че вие не сте по-различни от онези Хакенски лордове. Вие сте същите. — Ботушите му продължиха обиколката си из стаята. — Клодин Уинтроп е споделила част от съдбата на онези жени, живели преди много време. Онези, за които ви разказах днес. Тя е преживяла същото.
Фич смръщи чело. Знаеше, че съдбата на Клодин не е била същата. Тя умря бързо.
— Също като онези жени Клодин Уинтроп е била изнасилена от банда Хакенци.
Фич вдигна глава, цялото му лице се изкриви в гримаса. Веднага щом осъзна какво прави, смени изражението на лицето си. За щастие учителят Спинк бе в другия край на стаята, вглеждаше се в очите на Хакенските момчета там, така че не видя учудената реакция на Фич.
— Можем само да гадаем колко часа Клодин Уинтроп е трябвало да издържа смеховете, мъченията, подмятанията на мъжете, които са я изнасилвали. Можем само да гадаем колко са били тези жестоки, безсърдечни Хакенци, които са я подложили на подобни мъчения в онова голо поле. Но по утъпканото жито властите предполагат, че са били не по-малко от трийсет-четирийсет човека.
Всички ахнаха от ужас. Фич наред с другите. Но по други причини. Нямаше и половината от това число. Искаше му се да им каже, че учителят греши, че не са правили подобни жестокости с Клодин и че тя си е заслужавала убийството, защото е искала да навреди на Министъра и бъдещ Суверен. Че това е било техен дълг. Искаше да каже, че са направили добро за Министъра и за Андерия. Но вместо това само сведе глава.
— Но всъщност не са били онези трийсет-четирийсет души — продължи учителят Спинк. — Пръстът му обиколи бавно цялата стая. — Били сте всички вие. Всички вие, Хакенците, сте я изнасилили и убили. Подтиквани от омразата, която таите и до днес в сърцата си, всички вие сте участвали в това изнасилване и убийство. — Обърна се с гръб към стаята. — А сега изчезвайте. Стига ми толкова отвратителни Хакенски погледи за днес. Не мога повече да понасям гнусните ви престъпления. Вървете. Вървете си до следващото събиране и си мислете как можете да станете по-добри.
Фич се спусна към вратата. Не искаше да я изпусне. Не искаше тя да стигне до улицата. Изгуби я в тълпата от бързащи да излязат хора, но успя да си проправи път напред.
Веднъж излязъл навън, се плъзна встрани. Огледа хората отпред, но не я видя. Изчака, скрит в тъмнината, да излязат и останалите.
Щом я мерна, подвикна шепнешком името й.
Беата се спря и се огледа. Взря се в тъмнината да види кой я вика. Хората я блъскаха, за да излязат, така че се наложи тя да се дръпне встрани, по-близо до него.
Вече не носеше синята пола, която обичаше толкова много — с която бе облечена в онзи ден. Сега беше с дълга жълта пола с тъмнокафяво горнище.
— Беата, трябва да говоря с теб.
— Фич? — Тя застана с ръце на хълбоците. — Ти ли си, Фич?
— Да — прошепна той.
Тя се накани да си върви. Той я сграбчи за кръста и я дръпна в сенките. Последните от тяхната група се плъзнаха покрай тях, нетърпеливи да се приберат у дома, без да се интересуват от двамата млади, уредили си среща след събирането. Беата се опита да измъкне ръката си, но той я държеше здраво и я завлече още по-надълбоко в сенките на дърветата и храстите отстрани на залата за наказателни събирания.
— Пусни ме! Пусни ме, Фич, ще викам!
— Трябва да говоря с теб — припряно пошепна той. — Ела!
Тя се съпротивляваше. Той продължаваше да я дърпа и влачи, докато накрая стигна до едно място сред храстите, където не можеха да ги видят. В празното пространство между гъсталака надничаше пълната луна.