— Аз съм Хакенец. Нима си мислиш, че ще повярват на двама Хакенци, които се обявяват против самия Министър на културата? Ти да не си се побъркала? Беата, никой не повярва на Клодин Уинтроп, а тя беше Андерианка, при това почитана, с име. Тя отправи обвинение срещу Министъра и ето, че е мъртва.
— Но ако това е истината.
— А каква е истината, Беата? Че ми разправяше какъв велик човек е Министърът? Колко е красив и прекрасен? Че поглеждаше към прозореца му и въздишаше, наричайки го Бертранд? Че очите ти щяха да изхвръкнат, щом получи поканата да се качиш при него? Че Далтон Камбел трябваше да те подхване под мишница, за да не хвръкнеш, преизпълнена с възторг и наслада при поканата да се срещнеш с Министъра, за да може той да ти предаде съобщение за Ингер, че харесва месото му? Знам само, че ти и той… Може би след това си поискала нещо от него. Понякога жените постъпват именно по този начин, така съм чувал — искат разни услуги. След като направят нещо по своя воля, започват да повдигат обвинения, за да получат нещо за себе си. Така говорят хората. Знам само, че може би си била толкова възторжена от срещата си с него, че нищо чудно сама да си си вдигнала полата, за да му покажеш, че нямаш нищо против. Може сама да си го попитала дали те иска. На мен не си ми казвала нищо. Единственото, което получих лично, беше шамар — може би, защото те сварих да се забавляваш с Министъра, докато би трябвало да си на работа. Доколкото ми е известно, истината може и да е такава.
Брадичката на Беата потрепери, докато се опитваше да преглътне сълзите, изпълнили очите й. Свлече се на земята, отпусна се на пети и зарови лицето си в шепи.
Фич остана прав, чудейки се какво да прави. След малко коленичи до нея. Ужасно се притесни, виждайки я да плаче. Познаваше я отдавна и никога не бе дори чувал някой да казва, че е плакала — като другите момичета. А сега ревеше като бебе.
Протегна се и нежно я докосна по рамото. Тя се дръпна.
След като не искаше да я утешават, той просто остана до нея, сам отпуснат на пети, без да каже нито дума. За момент си помисли да си тръгне и да я остави да се наплаче, но реши, че ще е по-добре да остане, за да може да й помогне, ако тя има нужда от нещо.
— Фич — успя да промълви тя между две хлипания.
Сълзите продължаваха да се стичат по бузите й, — какво ще правя? Толкова ме е срам. Нещата така се объркаха. Всичко стана по моя вина, изкуших добрия Андерианец с порочната си душа. Не го исках, не мислех, че го правя, а ето какво стана. Всичко, което направи той, беше изцяло по моя вина. Но не мога да излъжа и да кажа, че съм го желала, когато не съм — ни най-малко. Опитах се да ги отблъсна, но бяха твърде силни. Толкова ме е срам. Какво ще правя?
Фич преглътна буцата в гърлото си. Не му се искаше да го казва, но се налагаше — заради нея. Не го ли направеше, тя можеше да свърши като Клодин Уинтроп — а той можеше да е човекът, натоварен със задачата да го направи. И тогава нещата щяха да се сринат, защото той не можеше да направи такова нещо. Щеше да се върне в кухнята при загорелите съдове — — в най-добрия случай. Но по-скоро би направил това, отколкото да нарани Беата. Посегна към дланта й и нежно я разтвори. Бръкна в джоба на униформата си. Постави в ръката й карфицата със спираловидното калпаче. Онази, с която Беата закрепваше яката на блузката си. Същата, която бе загубила на третия етаж онзи ден.
— Ами, както изглежда, доста си загазила, Беата. Не виждам друг изход освен един.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
ТЕРЕЗА СЕ УСМИХНА. — Да, моля.
Камбел избра два бели бъбрека в копър от платото на прислужника. Хакенското момче приклекна, завъртя се с лека стъпка и се плъзна нататък. Далтон постави месото в общата им чиния с Тереза, която в момента гризеше любимото си заешко от сукалче.
Дългото празненство бе изтощило и отегчило Далтон. Чакаше го важна работа. Наистина първата му работа бе да се грижи за Министъра, но това щеше да стане по-пълноценно, като се заеме със задкулисните дела, вместо да седи на показ, да кима и да се смее на остроумията на Бертранд Чанбоор.
Министърът разказваше някакъв виц на няколкото заможни търговци в другия край на масата, като в същото време поклащаше в ръка наденица. По гърления смях на търговците и начинът, по който Министърът държеше наденицата, Далтон можеше да се досети каква е тематиката. На Стейн мръсните вицове очевидно му допадаха.
Щом смехът утихна, Бертранд елегантно се извърна към съпругата си и я помоли да го извини за вица. Тя се изкикоти и махна царствено с ръка, добавяйки, че мъжът й е непоправим. Търговците се изкискаха на добронамерената й снизходителност.