— Имам определени причини да върша нещата така, както съм ги запланувал — прошепна му Далтон. — Действаме ли според плановете ми, конят ще разоре нивята така, както искаме, ще дърпа каруцата ни и ще ни носи вода. Ако просто ми трябваше конско месо, нямаше да имам нужда от теб. Щях сам да го заколя. След като веднъж те предупредих да внимаваш какво говориш, а ти явно не си ме разбрал, нека ти го обясня още веднъж така, че да разбереш.
Усмивката на Стейн разкри жълтите му зъби. Далтон се приближи още повече.
— Проблемът възникна отчасти и заради неспособността ти да използваш умело онези, които ти се предлагат по своя воля. Вместо това се хвърли на момиче, което нито ти се предлагаше, нито го искаше. Не мога да променя станалото, но ако още веднъж се обадиш по начин, с който да привлечеш вниманието на околните, лично ще ти прережа гърлото и ще те изпратя на императора ти в кошница. Ще го помоля да ни предложи човек с повече мозък от разгонена свиня.
Далтон допря ножа си, скрит в дланта на ръката, в брадичката на Стейн.
— Намираш се в обкръжение на по-висши от теб хора. А сега се постарай да обясниш на присъстващите на масата, че просто си направил поредната дебелашка шега. И, Стейн, гледай да си убедителен, иначе, кълна се, няма да изкараш нощта.
Стейн се засмя приятелски.
— Харесваш ми, Камбел. Ние с теб доста си приличаме. Сигурен съм, че ще можем да работим заедно. Вие с Министъра ще харесате Ордена. Въпреки смешните ви танци по време на вечеря ние много си приличаме.
Далтон се обърна към Хилдемара и Бертранд.
— Стейн иска да ви каже нещо. Веднага след това се налага да отида да свърша малко работа. Възможно е имената на убийците вече да са ми известни.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
ФИЧ ПРЕКОСИ ЗАБЪРЗАНО МРАЧНИЯ КОРИДОР. Роули му бе казал, че работата е спешна. Босите крака на Морли топуркаха по дървения под. Сега този звук се струваше необичаен на Фич. Тъй като никога преди не бе носил ботуши, му трябваше известно време, докато свикне със звука им. Сега обаче впечатление му правеше звукът от боси стъпки. Освен че бе странен, той му напомняше и за времето, когато бе босоног кухненски работник — нещо, за което не обичаше да мисли.
Сегашният му живот на куриер бе като осъществена мечта.
През отворените прозорци нахлуваха звуците на музиката от празненството. Арфистката пееше и свиреше. Фич обичаше да слуша чистия й глас, носещ се под съпровода на инструмента й.
— Имаш ли идея за какво става въпрос?
— Не — отвърна — Фич. — Но не ми се вярва да има съобщения за разнасяне по това време на нощта. Особено пък при положение, че има празненство.
— Надявам се да не отнеме много време.
Фич знаеше какво има предвид Морли. Двамата току-що се бяха разположили пред питието си. Морли бе набавил почти пълна бутилка ром и двамата с нетърпение очакваха възможност да се отрежат безпаметно. Не само това, Морли бе осигурил и компания — една от миячките в кухнята, която бе изявила желание да се напие с тях. Бяха се разбрали да я оставят да се напие първа. Идеята беше на Морли и Фич с разтуптяно сърце си мислеше за подтекста й. Освен предстоящото преживяване и обикновеното удоволствие от пиенето той искаше да се откъсне от спомена за разговора си с Беата.
Външният кабинет бе празен и някак оглушително тих. Роули не се бе върнал с тях, така че бяха сами. Далтон Камбел, който сновеше бавно напред-назад с ръце на гърба, им махна да влязат.
— Ето ви и вас. Добре.
— С какво можем да ви бъдем полезни, Господарю Камбел? — попита Фич.
Вътрешният кабинет бе осветен от лампи, които го изпълваха с топлина и уют. Прозорецът бе отворен и светлинните потоци се стелеха леко, понесени от нощния бриз. Бойните знамена край писалището потрепваха и тихичко шумоляха.
Далтон Камбел въздъхна.
— Сблъскахме се с проблем. Свързан с убийството на Клодин Уинтроп.
— Какъв проблем? — попита Фич. — Можем ли да го оправим някак?
Помощникът на Министъра прокара длан по брадичката си.
— Видели са ни.
Фич усети как по гърба му пробягва ледена тръпка.
— Видели са ни? Какво искате да кажете?
— Ами както ми казахте, някаква карета спряла наблизо и вие сте хукнали към езерото да се изкъпете.
Фич си пое дълбоко въздух.
— Да, сър.
Далтон Камбел въздъхна отново. Положи длан на писалището и забарабани с пръсти, сякаш се чудеше как да им го каже:
— Ами кочияшът на каретата открил тялото. Върнал се в града да повика стражата.
— Това вече ни го казахте, Господарю Камбел — обади се Морли.
— Да, но сега научавам, че преди да тръгне, оставил спътника си на местопрестъплението. Мъжът ви проследил през житото. Чак до езерото.