— Свали я и я сгъни както си беше — каза Фич и заровичка нататък.
Морли я хвърли на пода.
— Защо да си правя труда?
— Казах ти да я сгънеш. Искаш да ни хванат ли? Не бива по нищо да личи, че сме влизали тук. Ако не знаят, че някой е откраднал дрехи, ще бъде по-добре за нас.
— О! — възкликна Морли. Вдигна ризата и започна да я сгъва с мечешките си лапи.
Фич му подаде друга риза, съвсем малко по-голяма. Набързо намери жакет с ръкави с характерната шарка и отличителните кафяво-черни ширити на куриерите на Далтон Камбел.
Морли пъхна ръце в ръкавите. Пасна му идеално.
— Как изглеждам?
Фич повдигна лампата. Подсвирна тихичко. Приятелят му беше доста по-едър от него. В куриерската униформа изглеждаше почти като благородник. Фич никога не се бе замислял, че приятелят му е хубавец, но сега наистина бе впечатлен.
— Морли, изглеждаш по-добре дори от Роули.
Морли се усмихна широко.
— Наистина ли? — Усмивката му се стопи. — Да се махаме оттук.
Фич посочи краката му.
— Ботуши. Трябват ти ботуши, иначе ще изглеждаш глупаво. Ето, обуй тези чорапи, че ще ти излязат мазоли.
Морли нахлузи чорапите и седна на пода, за да може да премери няколко чифта, докато намери своя номер. Фич му каза да събере всичките си стари дрехи, така че никой да не разбере, че са били долу и са взели униформа. Едва ли щяха да усетят липсата. Тук бяха складирани толкова много, пък и не бяха подредени кой знае колко прилежно, та да се разбере веднага.
Щом чуха стъпки по коридора, Фич духна лампата. Двамата с Морли замръзнаха в мрака. От ужас не смееха дори да дишат. Стъпките приближаваха. Фич отчаяно искаше да избяга, но за да го направи, трябваше да отвори вратата, а зад нея имаше хора.
По тежките стъпки от ботуши позна, че са двама мъже. Стражи. Стражи на обиколка.
Още веднъж изпита ужас при мисълта, че ще бъде качен на ешафода пред лицето на ликуващата тълпа. По гърба му се спусна струйка пот.
Вратата се отвори.
Фич различи силуета на мъжа, застанал на прага с ръка на дръжката на вратата. Видя меча на хълбока му.
Двамата с Морли бяха в дъното на стаята, на една пътека между лавиците с дрехи. Дългата ивица светлина от вратата стигаше почти до ботушите на Фич. Той затаи дъх. Не смееше да помръдне мускул.
Може би, каза си той, стражът, непривикнал към тъмнината, няма да може да ги види.
Мъжът затвори вратата и продължи обиколката си. Партньорът му явно бе преминал на съседните стаи. Звукът от стъпките им затихна в далечината.
— Фич? — с треперещ глас прошепна Морли. — Трябва да отида да се облекча. Не можем ли вече да се махаме оттук? Моля те, а?
Фич с мъка успя да проговори отново:
— Разбира се.
Той тръгна натам, където си спомняше, че се намира вратата, потънала в непрогледната тъмнина. Светлината в празния коридор бе приятна за очите им. Двамата забързаха към най-близкия изход — сервизната врата недалеч от пивоварната. Пътьом изхвърлиха старите дрипи на Морли в един кош за отпадъци близо до рампата за разтоварване.
Чуха стария пивовар да си припява някаква пиянска песен. Морли искаше да спрат и да си краднат по нещо за пиене. Фич се спря и облиза устни, обмисляйки идеята. Звучеше му добре. Точно в момента със сигурност имаше нужда от едно питие.
— Не — прошепна накрая. — Не искам да загубя главата си заради едното пиене. Имаме достатъчно пари. По-късно ще си купим. Не искам да се бавим тук нито секунда повече от необходимото.
Морли кимна с неохота. Излязоха с бърза крачка през сервизната врата и се озоваха на рампата. Фич вървеше напред. Слезе пръв по стълбите — същите, по които бе слязла онази вечер Клодин. Ако тогава ги бе послушала и бе послушала Фич.
— Няма ли да си вземем част от багажа? — попита Морли.
Фич се спря и погледна приятеля си, осветен от прозорците на близката сграда.
— Имаш ли нещо толкова ценно, че да си струва да умреш заради него?
Морли се почеса зад ухото.
— Е, май не. Само една красива резбована пръчка, подарък от баща ми. Освен нея нямам кой знае какво. Някоя и друга дрипа. Тези дрехи са къде-къде по-добри от всичко, което притежавам — дори и от дрехите ми за наказателното събиране.
Наказателно събиране. Фич осъзна с радост, че никога повече няма да им се наложи да ходят на наказателно събиране.
— Е, аз също нямам нещо, за което да си заслужава да се връщам. В шкафчето ми останаха няколко медни монети, ама са нищо в сравнение с това, което имаме у нас. По-добре да тръгваме към Феърфийлд и да си купим коне.
Морли направи гримаса.
— Можеш ли да яздиш?
— Не, но предполагам, че бързо ще се научим.
— Сигурно — отвърна Морли. — Но нека все пак си купим по-кротки коне.