Тя отново вдигна платнената торба, в която се съдържаше цялата й собственост. Не й беше много удобно да я носи на рамо, особено като се има предвид как неприятно се блъскаше в хълбока й, но, от друга страна, не бе непосилно тежка, пък и когато се уморяваше, я прехвърляше на другото рамо.
Всъщност нямаше кой знае колко много багаж за носене. Малко дрехи; чифт груби обувки, принадлежали някога на майка й и които Беата носеше само в специални случаи — за да не се изхабяват; гребен от рог; сапун; някои дребни подаръчета от приятели; вода; малко дантела — също подарък; и принадлежности за шиене.
Ингер й бе дал достатъчно храна. Разполагаше с всякакви салами от различни меса, някои дебели колкото ръката й, други дълги и тънки, трети извити на кравайчета. Храната тежеше най-много. Макар да бе раздала част от нея на хората, с които се бе срещнала по пътя си и които бяха гладни, а един салам да бе оставила на фермера и жена му, които я бяха возили цели два дни с каруцата си, пак й оставаха достатъчно провизии да изкара цяла година — така поне й се струваше.
Ингер й бе дал и писмо. Беше написано на тънък пергамент и сгънато на две. Не можеше да го прочете, но той й го бе прочел преди тръгване, за да знае за какво става въпрос.
Всеки път щом спираше да си почине по пътя, тя изваждаше писмото, внимателно го разгръщаше в скута си и се правеше, че чете. Беше се помъчила да запомни думите точно така, както й ги беше казал Ингер, за да може да се опита да разбере коя дума коя е. Напразно. Всичко й изглеждаше като неразгадаеми драсканици.
Веднъж Фич й бе начертал някакви знаци и й бе казал, че това е думата „Истина“. Фич. Тя поклати глава.
Ингер не искаше да я пусне. Каза, че има нужда от нея. Тя му възрази, че в града има достатъчно хора, търсещи работа. Можеше да си вземе мъж много по-силен от нея. Но той искаше нея. Похвали я за уменията й. Призна, че се е привързал към нея почти като към дъщеря. Разказа й как майка й и баща й за пръв път дошли при него — когато той бил все още начинаещ в занаята. Очите му бяха кръвясали, докато я молеше да остане.
Беата за малко да заплаче отново, но се въздържа. Каза му, че го обича като любимия си чичо и точно затова трябва да си тръгне — ако остане, ще възникнат проблеми, а тя не иска да му навреди по никакъв начин. Той й отвърна, че ще се справи. Тя продължи да го убеждава, казвайки му, че ако остане, може да я преследват и дори убият и че се страхува. На това той нямаше какво да отвърне.
Ингер винаги й бе давал много работа, но бе справедлив. Грижеше се да е добре нахранена. Понякога удряше по някоя плесница на момчетата, ако си позволяваха да му отговарят, но момичетата не докосваше с пръст. Най-вече защото никое момиче не смееше да му отговаря.
Веднъж-два пъти й се беше ядосвал, но никога не я беше удрял. Ако тя направеше нещо, с което да го разяри, я оставяше да изкормва и обезкостява пилета до среднощ. Не й се налагаше да го прави често. Винаги се стараеше да работи добре и да не създава проблеми.
Ако имаше нещо, което Беата смяташе за важно, то беше да си върши добре работата и да не създава проблеми. Знаеше, че е родена със злата си Хакенска душа, както всички Хакенци, и се опитваше да бъде по-добра от собствената си природа.
От време на време Ингер й смигаше и я хвалеше, че се е справила чудесно. Беата бе готова на всичко, за да спечели някое от тези намигвания.
На раздяла той я прегърна продължително и я сложи да седне, докато напише писмото, което й даде. Когато й го прочете, й се стори, че в очите му мярва сълзи. Трябваше да положи усилия, за да не се разплаче самата тя.
Майка й и баща й я бяха учили да не плаче пред други хора, за да не я помислят за слаба и глупава. Беата плачеше само нощем, когато нямаше кой да я чуе. Винаги можеше да сдържи сълзите си, докато падне нощта, докато остане сама и на тъмно.
Ингер беше добър човек и щеше много да й липсва — макар да я караше да работи до изнемога. Работата не я плашеше.
Изтри носа си с ръка и отстъпи встрани да направи път на приближаваща каруца. Мястото изглеждаше огромно. И в същото време някак самотно, по средата на нищото, кацнало на единственото ниско възвишение в пустошта. Портата в крепостната стена като че ли беше единственият вход, освен, ако човек не тръгне да прескача високите насипи от пръст.
Щом каруцата мина покрай нея, Беата я последва, прекрачи през високата порта и се озова в двора. Наоколо гъмжеше от хора. Сякаш зад крепостната стена се бе побрал цял град. Изненада я наличието на толкова много сгради, разделени от улици и пътечки.
Стражът от вътрешната страна на портата приключи разговора си с каруцаря и го пусна. Веднага след това се обърна към Беата. Огледа я набързо от главата до петите, без да издава чувствата и мислите си.