— Добър ден.
Заговори я със същия тон, с който говореше и с каруцаря — учтив и делови. Зад нея се задаваха още каруци и човекът явно беше зает. Тя на свой ред го поздрави учтиво.
Тъмната му Андерианска коса бе подгизнала от пот на тила. Сигурно му беше горещо в дебелата униформа. Вдигна ръка и посочи:
— Ей там, втората сграда вдясно. — Смигна й. — Късмет!
Тя му благодари с кимване и забърза пред конете, преди да са й отрязали пътя. Едва не стъпи върху прясна конска фъшкия с босите си крака. Във всички посоки сновяха хора. По улиците се движеха каруци и коне. Миришеше на пот, коне, кожи, прах, тор и узряла прясна пшеница.
Беата никога не бе напускала Феърфийлд. Стана й страшничко, но и някак приповдигнато.
Откри без проблеми втората сграда вдясно. Вътре намери една Андерианка, седнала зад бюро. Пишеше съсредоточено върху смачкан, протрит от употреба лист хартия. Встрани от нея имаше още цял куп хартийки, някои захабени и намачкани, други почти нови. Щом жената вдигна глава, Беата се поклони.
— Добър ден, скъпа. — Тя огледа Беата от горе до долу, също както бе направил стражът. — Отдалеч ли идваш?
— От Феърфийлд, госпожо.
Жената остави писалката си.
— От Феърфийлд! Значи наистина отдалеч. Нищо чудно, че цялата си в прах.
Беата кимна.
— Пътувах шест дни, госпожо.
Жената направи гримаса. Явно често се мръщеше.
— И защо си дошла чак тук, щом си от Феърфийлд? По пътя има доста по-близки фортове.
Беата го знаеше. Но не искаше да спира наблизо. Искаше да е далеч от Феърфийлд. Далеч от проблемите. Ингер я посъветва да дойде тук — в двадесет и трети.
— Работех за един човек на име Ингер, госпожо. Той е месар. Когато споделих с него желанието си, той ми разказа за това място, обясни ми, че е идвал тук и че е намерил добри хора. Идвам по негова препоръка, госпожо.
Жената се усмихна накриво.
— Не си спомням месар на име Ингер, но сигурно наистина е идвал насам, защото е прав, че тук хората са добри.
Беата остави торбата си и извади писмото.
— Както вече ви казах, той ме посъветва да дойда и ето ме тук, госпожо.
Ингер я бе посъветвал да се махне колкото се може по-надалеч от Феърфийлд, а това място се намираше наистина далеч. Беата се страхуваше да се приближи до бюрото, затова се протегна, за да подаде на жената скъпоценното писмо.
— Написа ми препоръчително писмо.
Жената разгърна листа и се облегна назад да го прочете. Докато гледаше как очите й проследяват отделните редове, Беата се опита да си спомни думите на Ингер. Със съжаление установи, че не успява. Съвсем скоро в главата й щеше да остане само най-важното от написаното.
Жената остави писмото.
— Е, майстор Ингер явно има доста високо мнение за теб, млада госпожице. Защо си поискала да напуснеш работата си, след като си се справяла толкова добре?
Беата не очакваше подобен въпрос. Обмисли набързо отговора си и реши да бъде искрена, но не докрай:
— Винаги съм мечтала за това, госпожо. Няма смисъл човек да живее живота си и да не се опитва да осъществи мечтите си.
— И какво те кара да мечтаеш именно за това?
— Искам да върша добро. А Министърът направи така, че тук жените ги уважават. Равноправни са.
— Министърът е велик човек.
Беата преглътна гордостта си. Гордостта не носеше нищо добро на хората, само ги дърпаше назад.
— Да, госпожо. Така е. Всички уважават Министъра.
Той прокара закона, който позволява на Хакенските жени да служат редом с Андерианците и Андерианките. В този закон се казва, че всички трябва да уважават онези Хакенки, които служат на родината си. Хакенките са му дълбоко задължени. Министър Чанбоор е герой за всички Хакенски жени.
Жената я изгледа хладно.
— И освен това си имала проблеми с мъж. Права ли съм? Някой се е опитал да ти посегне, на теб ти е писнало в крайна сметка си решила да събереш кураж и да си тръгнеш.
Беата се покашля.
— Да, госпожо. Вярно е. Но вече ви казах, че винаги съм мечтала за това — наистина е така. Просто случката с онзи мъж подтикна нещата да се развият по-бързо — това е. Ако все пак решите да ме вземете, мечтата ми ще се осъществи.
Жената се усмихна.
— Много добре. Как се казваш?
— Беата, госпожо.
— Много добре, Беата. Тук се опитваме да спазваме примера на Министър Чанбоор и вършим добро.
— Точно за това дойдох, госпожо, за да мога и аз да върша добро.
— Аз съм лейтенант Яроу. Можеш да ме наричаш просто лейтенант.
— Да, лейтенант. Значи съм приета?
Лейтенант Яроу посочи с писалката си.
— Вземи онзи чувал ей там.