Беата вдигна чувала от зебло. Стори й се, че в него има цепеници, но не догоре. Обви го с една ръка и го вдигна на хълбока си.
— Да, лейтенант? Какво да направя с него?
— Вдигни го на рамото си.
Беата го вдигна и го намести върху мускула си, за да не й убива на кокала. Зачака.
— Добре — каза лейтенант Яроу. — Поздравления. Току-що осъществи мечтата си. Вече си в Андерианската армия. Хакенците никога няма да могат да се прочистят напълно от греховете си, но тук поне са уважавани и им се предоставя възможност да вършат добро.
Беата изведнъж изпита неописуема гордост. Не можа да се въздържи.
— Благодаря ви, лейтенант.
Жената вдигна писалката си и посочи през рамо.
— Там отзад, надолу по алеята в дъното, точно под насипа, ще намериш бунище. Занеси си багажа там и го изхвърли.
Беата застина безмълвна. Вътре бяха обувките на майка й. Бяха скъпи. Майка й и баща й бяха спестявали с години, докато ги купят. Освен това в чантата й имаше различни сувенири от приятелите й. Успя да задържи сълзите си.
— И храната, която ми даде Ингер, ли трябва да изхвърля, госпожо?
— И нея.
Беата знаеше, че щом една Андерианка й казва да направи нещо, значи трябва да го направи.
— Да, лейтенант. В такъв случай ще ме извините ли, за да отида да го направя?
Жената я изгледа за момент. Тонът й стана по-мек:
— За твое добро е, Беата. Тези неща принадлежат на стария ти живот. Няма да спечелиш нищо, ако продължиш да си спомняш за него. Колкото по-скоро го забравиш, включително и храната, толкова по-добре.
— Да, лейтенант, разбирам. — Беата си каза, че трябва да е смела. — А писмото, госпожо? Мога ли да задържа поне писмото на Ингер?
Лейтенант Яроу погледна писмото на бюрото си. Накрая го сгъна на две и й го подаде.
— След като е препоръчително писмо, а не спомен от предишния ти живот, можеш да го задържиш. Спечелила си го с годините служба при този човек.
Беата докосна карфицата, прикрепяща яката на блузката й — със спираловидното калпаче, същата, която Фич й върна. Баща й й я беше подарил, когато бе малка, точно преди да умре от треска. Загуби я, когато Министърът и онзи звяр, Стейн, я изтръгнаха от яката й, за да могат да я разголят и да огледат гърдите й.
— Карфицата, лейтенант Яроу? И нея ли да хвърля?
Докато Беата наблюдаваше баща си как изработва тази обикновена карфица, той й говореше, че всичко на този свят е свързано, дори човек да не може да види връзката от позицията, в която се намира. И че ако следваш всичко нагоре по спиралата, един ден ще намериш смисъла. Каза й още винаги да пази мечтите си и ако върши добро, те ще се върнат при нея, та дори и в отвъдния свят, та дори ако трябва да ги осъществят направо добрите духове. Беата знаеше, че това е просто глупава детска историйка, но си я обичаше.
Лейтенантът присви очи да види по-добре карфицата.
— Да. Отсега нататък за всичките ти желания и необходимости ще се грижи народът на Андерия.
— Да, лейтенант. С нетърпение очаквам да се науча да му служа подобаващо и да му върна жеста, с който ме дарява.
Лицето на жената омекна и се разтегна в усмивка.
— По-умна си от повечето, които идват тук, Беата. И от мъжете, и от жените. Схващаш бързо и разбираш какво се иска от теб. Това е добро качество. — Лейтенантът се изправи зад бюрото си. — Мисля, че след съответното обучение от теб ще стане добър взводен, може би сержант. Обучението е по-строго, отколкото за обикновените войници, но ако се справиш, само след седмица-две вече ще имаш свой собствен взвод.
— Взвод ли? Само след седмица-две?
Лейтенантът сви рамене.
— Не е чак толкова трудно да си в армията. Сигурна съм, че е къде-къде по-лесно от това да изучиш месарския занаят.
— Няма ли да се учим да се бием?
— Да, но макар и важен на базисно ниво, боят в по-голямата си част е тривиална и остаряла функция на армията. Някога армията беше убежище за екстремисти. Фанатизмът на бойците задушава обществото, което би трябвало да защитават. — Тя отново се усмихна. — Сега главното изискване е умственият багаж и в това отношение жените не отстъпват ни най-малко на мъжете. При положение че го има Домини дирч, мускулите и силата са ненужни. Лидерската ти позиция ще се състои в това да обучиш хората, които са под твое командване. Жените внасят цялост в онова, което някога бе единствено жестокост и унищожение. Жените, които защитават Андерия, получават признанието, което заслужават. Ние помагаме на армията да съдейства за развитието на културата ни, вместо да я застрашава, както беше някога.
Беата погледна меча на хълбока на лейтенант Яроу.
— Ще нося ли меч и всичко останало?
— И всичко останало, Беата. Мечовете са създадени, за да причиняват рани, с цел да се обезкуражи противникът и ти ще бъдеш научена как става това. Ще бъдеш уважаван член на Двадесет и трети полк. Всички ние с гордост служим под ръководството на Бертранд Чанбоор, Министъра на културата.