Капитан Толберт се обърна към Беата.
— Ти се надяваш един ден да станеш сержант. Какво наказание би им наложила, ако вече беше станала?
Беата бе готова с отговора си:
— Щом всички сме равни, значи трябва да бъдем третирани по един и същи начин. След като четиримата мислят, че е смешно, целият отряд трябва да изкопае нова отходна дупка вместо вечеря. — Тя скръсти ръце. — Ако някой от нас огладнее, докато копаем — е, в такъв случай ще трябва да благодарим на четирите момчета.
Капитан Толберт се усмихна доволно.
— Беата измисли справедливо наказание. Нека бъде така. Ако някой възрази, е свободен да поема към къщи, за да се свре в полите на майка си, тъй като очевидно не притежава смелостта да стане истински войник и да застане с чест до другарите си.
Естел и Мари, двете Андерианки, стрелнаха с гневни погледи четиримата. Момчетата сведоха глави и забиха погледи в земята. Хакенските момичета не бяха по-доволни, но момчетата се тревожеха повече от гневните погледи на Андерианките.
— А сега — заключи капитан Толберт, — нека свършваме с упражненията, за да можете, щом иззвъни звънецът за вечеря, да сте готови да започнете с копането.
Никой не възропта. Вече се бяха научили, че нямат право да се оплакват.
Докато вървяха двама по двама по тесния път, по врата на Беата се стичаше пот. Всъщност то си беше чиста пътека само на два коловоза разстояние от каруците, разкарващи провизии. Водеше ги капитан Толберт. Беата вървеше начело на петимата войници от лявата колона, вдясно от нея крачеше Мари Фовел, следвана от другите петима.
Беата бе горда да води своя взвод. Бе се трудила здраво през изминалите две седмици и я бяха повишили в сержант, точно както каза лейтенант Яроу. На раменете й вече имаше нашивки, отговарящи на чина й. Мари, Андерианка, бе повишена в ефрейтор — втория по важност чин в един взвод. Останалите осмина бяха редници.
Беата си каза, че единственото преимущество на чина редник е, че ако те изхвърлят преди да си завършил обучението, няма да си дори това. Но така или иначе не изхвърлиха никого.
Униформите им не бяха подходящи за следобедните жеги, макар Беата вече да започваше да свиква. Всички бяха облечени в зелени панталони с дълги промазани и ватирани жълтеникави туники, пристегнати в кръста със светъл колан. Върху туниките носеха ризници.
Тъй като ризниците бяха тежки, за жените бяха без ръкави. За мъжете имаха ръкави и бяха по-дълги. Освен това униформата включваше и метални каски, които покриваха вратовете и главите им. По време на поход вървяха без каските. Когато ги слагаха, най-отгоре нахлузваха кожени шлемове. Те бяха и за жените, и за мъжете.
Беата бе благодарна, че не се налагаше да носят всичко, което носеха мъжете. Като сержант тя трябваше от време на време да преглежда ризниците на войниците си. Не можеше да си представи, че би могла да върви по цял ден под тази тежест. И така й беше достатъчно. Удоволствието от това да крачиш с тежкия меч на хълбока бе преминало. Сега си беше просто задължение.
Всеки носеше и по едно дълго наметало, но тъй като времето беше топло, наметалата се закопчаваха само с едно копче на врата и увисваха на една страна. Върху ризниците носеха коланите за мечовете си. Освен това всеки си имаше раница, както и по две къси копия и един нож, увесени на другия хълбок.
Беата си представяше, че взводът й изглежда добре. Копиеносците, които бе видяла в Двадесет и трети полк, бяха най-представителните войници, които бе срещала някога. Бяха наистина впечатляващи. Изглеждаха красиви в униформите си. Особено мъжете я унасяха в мечти. Жените й се струваха някак глупави в сравнение с тях, макар да бяха облечени по същия начин.
Беата забеляза пред тях в полето да се издига нещо тъмно. Когато приближиха още малко, си каза, че прилича на древен монумент. Близо до него, откъм страната на приближаващите войници, имаше три ниски каменни постройки. Покривите им бяха дъсчени или може би с плочи. Тя усети как при вида на това огромно, притихнало, ужасно нещо тялото й се изпълва с ужас. Беше Домини дирч.
Домини дирч бе единственото творение на Хакенците, което Андерианците продължаваха да използват. Беата си припомни уроците за това как Хакенците унищожили безчет Андерианци със страшното оръжие. То бе наистина ужасяващо. Изглеждаше толкова древно, ръбовете му бяха заоблени от времето, вятъра й ръцете, грижещи се за него.