Отнемането на човешки живот бе нещо, което Ан вършеше с огромна неохота. Но като се има предвид мисията на тези войници и мисълта как щяха да използват тялото й, преди да я убият, неохотата й ставаше по-преодолима.
Както повечето войници, събралите се край следващия огън продължиха да ядат и да си разказват истории, без да й обръщат кой знае какво внимание. Повечето й хвърлиха по някой и друг поглед, но бързо се съсредоточиха обратно върху паницата си с ядене и коравия войнишки хляб, прокарван с бира и пиперливи истории. Обикновено просяците не предизвикваха повече от ядосано ръмжене, предназначено да ги подтикне да си вървят по пътя.
С огромна армия като тази пътуваше цял лагер цивилни. Търговците използваха собствен транспорт, обикновено комбинирайки се по двама-трима. Те следваха неотлъчно армията, предлагаха голямо разнообразие от услуги, непредвидени от самия Орден. Ан бе видяла дори художник, който рисуваше портрети на горди офицери, изпъчени на фона на някаква историческа картина. Като всеки художник, който иска да разчита на стабилна работа и да използва всичките си пръсти, този тук прилагаше талантите си в услуга на пълното задоволяване на клиента. Рисуваше желаещите в триумфални пози, с умни очи и приятни усмивки — или с погледи, изпълнени със завоевателска страст, в зависимост от предпочитанията на клиента.
Търговците предлагаха всичко — от меса и зеленчуци до редки плодове от родината. Самата Ан с удоволствие би похапнала от тези сочни вкусотии, напомнящи за живота в Стария свят. Бизнесът с амулети за късмет също вървеше добре. Ако на някой войник не му харесваше храната, предлагана от Императорския орден, и имаше пари, пътуващите търговци можеха да му осигурят почти всичко, което пожелае. Цял рояк комарджии, амбулантни търговци, проститутки и просяци, подобно облак комари, съпътстваха огромната армия.
Под прикритието на просякиня Ан безпроблемно можеше да обикаля навсякъде из лагера на Ордена. Струваше й само някое и друго подритване по задника. Претърсването на армия с такива размери си бе истинско предизвикателство. Правеше го вече почти седмица. Бе смъртно уморена и започваше да губи търпение.
През изминалата седмица би могла да преживее някак от изкараното с просия — стига да не възразяваше срещу подхвърляното й червясало месо или разложени зеленчуци. Тя приемаше даровете с благодарност и ги изхвърляше веднага щом се поотдалечеше. Войниците си правеха жестоки шеги с нея, давайки й неща, които и без друго смятаха да изхвърлят. Сред колегите й просяци обаче имаше и такива, които бяха готови да излапат подхвърления залък, без да се замислят, поръсвайки го само с щипка сол.
Всеки ден щом станеше прекалено късно, тя се връщаше в лагера на цивилните и си купуваше — със собствените си пари, а не с припечеленото — скромна, но някак по-прилична храна. Всички си мислеха, че е спечелила мизерните грошове от просия. Истината беше, че не я бива особено в новата й професия — защото това наистина си беше професия. Някои от просяците, изпълнени със съчувствие към старицата, се опитваха да й помогнат да подобри техниката си.
Ан издържаше на подобни изпитания, за да не разкрият играта й. Някои от тях не печелеха зле. Беше признак на истински талант да успееш да измъкнеш по някоя и друга монета от войниците на Ордена.
Ан беше наясно, че понякога жестоката съдба тласка пряко волята им много хора към подобни отчаяни действия. Освен това знаеше, от стотиците години опит, през които се бе опитвала да помага на просяците, че повечето от тях са се вкопчили със зъби и нокти в живота и няма да го оставят да им се изплъзне.
Нямаше вяра на никого в лагера, но от всички най-малко вярваше на просяците. Те бяха по-опасни и от войниците. Войниците си бяха такива и не се опитваха да се крият зад фалшиви маски. Ако не искаха да се мотаеш наоколо, просто те изгонваха или изритваха. Някои просто показваха острието на меча си като предупреждение. Ако искаха да ти навредят или да те убият, ти го показваха недвусмислено.