Докато просяците живееха в лъжа. Лъжеха от сутрин до вечер — от първото отваряне на очите си до молитвата към Създателя преди лягане.
От всички мизерни създания на Създателя Ан най-много мразеше лъжците и хората, които постоянно поверяваха доверието и сигурността си в ръцете на лъжци. Лъжците бяха чакалите на Създателя. Благородната лъжа, изречена с разкаяние, често бе необходима за постигане на добро. Лъжата от егоистични подбуди беше благодатната почва за неморалността, от която изникваха корените на злото.
Да се доверяваш на хора, показващи склонност към лъжа, бе доказателство за глупост. Подобни глупаци бяха за лъжеца не повече от пръстта под обувките му — не заслужаваха друго, освен да се изплюеш отгоре им.
Ан знаеше, че лъжците също са чеда на Създателя, както и тя и че е длъжна да гледа на тях с търпение и опрощение — но не можеше. Просто не понасяше лъжците и това си беше. Беше се примирила с факта, че в отвъдния си живот ще трябва да понесе последиците от това си поведение?
Просията явно изискваше време, така че, за да може да покрие колкото е възможно по-голяма площ, Ан не се задълбочаваше много-много. Всяка нощ лагерът се преобръщаше надолу с главата, така че бе невъзможно да разчита на това, че е претърсила определена част. Реши при всяка обиколка да покрива възможно най-голяма площ. За щастие, тъй като армията бе наистина огромна, последователността на частите що-годе се запазваше, подобно на керван, спрял да пренощува край пътя.
Сутрин минаваше близо час от потеглянето на първите, докато поемат последните. Вечер първите вече готвеха вечеря, когато последните пристигаха. Не се движеха бързо, но напредваха неумолимо.
Извън преките си задачи Ан бе притеснена от посоката, в която вървяха. Армията се бе събирала доста дълго време край пристанището Графан в Стария свят. Когато най-сетне тръгнаха, се насочиха към Новия свят, но вървяха по брега на океана, на запад, където Ан изведнъж най-неочаквано се сблъска с тях.
Тя не бе военен тактик, но това веднага й се стори доста странно. Бе предполагала, че ще поемат на север и ще нападнат Новия свят. Това, че бяха избрали на пръв поглед безплодна посока, я навеждаше на мисълта, че имат други идеи и основания. Джаганг не предприемаше необмислени действия. Макар да бе безжалостен, самоуверен и дързък, в никакъв случай не беше прибързан. Той владееше финото изкуство на търпението.
Хората в Стария свят винаги са били всичко друго, но не и хомогенно общество. Та нали все пак Ан ги бе наблюдавала повече от девет века. Тя снизходително можеше да ги определи като разнородни, твърдоглави, непокорни. Нямаше и две области в Стария свят, които да застанат на една и съща позиция за нещо.
За близо двадесетте години, откакто го наблюдаваше, Джаганг бе консолидирал методично на пръв поглед необединимото общество. Това, че бе груб, покварен и несправедлив, беше друг въпрос. Бе постигнал обединение и по този начин си бе създал армия с нечувана мощ.
Онова, което някога са почитали родителите — независими и верни единствено на малкото си парче земя под слънцето, — за децата не значеше нищо. Голям процент от войниците и командването на Императорския орден са били в пелени, когато армията им е набирала сила. Те бяха пораснали под управлението на Джаганг и както става с децата, се бяха научили да вярват на онова, в което са възпитани, прихващайки техните ценности и морални закони.
Сестрите на светлината обаче винаги бяха служили на по-високи идеали от политиката и управлението. В дългия си живот Ан бе виждала с очите си как идват и си отиват правителства, крале и всякакви други управници. Дворецът на пророците и Сестрите, живеещи под закрилата на древното заклинание, което тъй съществено забавяше стареенето им, винаги бяха устоявали. Тя и Сестрите бяха полагали усилия да подобрят природата на човешкия вид, тяхното призвание бе да работят върху способностите на родените с дарбата, а не върху управлението на страните.
Въпреки това Ан не изпускаше от очи управниците, за да не навлязат в един момент в нейната територия. Джаганг, обявявайки се за унищожаването на всяка магия, бе престъпил сферата на чистата политика. Неговото управление бе изострило вниманието й. А сега той се придвижваше към Новия свят, продължавайки опитите си за изкореняване на магията.
С времето Ан бе разбрала, че всеки път, когато Джаганг погълне нова страна или кралство, се установява в нея, за да събере силите си за следващия поход.
Той винаги си намираше слушатели и като ги изкушаваше със сочни парчета от предстоящата плячка, отслабваше собствените им защитни сили, прикривайки истинските си намерения под маската на добродетелта, наречена мир.