Състоянието и защитните сили на някои от страните се оказваха толкова немощни, че те с готовност постилаха пред Джаганг червените пътеки и го посрещаха като скъп гост, за да не си помисли той, че се осмеляват да му противоречат. Основите на някои доскоро силни страни се оказваха тъй надълбоко проядени от термитите на дребнавите цели, тъй загнили от упадъка на самодоволната увереност, тъй изтощени от колебливите щения на умиротворителите, че дори когато виждаха приближаването на врага и му се противопоставяха, в крайна сметка биваха преборвани с лекота, понатиснати от Императорския орден.
С неочакваното потегляне на Ордена на запад Ан започваше да се притеснява, че Джаганг е постигнал невъобразимото — че още преди години е разпратил тайни емисари отвъд непреодолимата бариера на Кулите на смъртта, едва наскоро унищожени от Ричард. Подобни действия вероятно са били ужасно рисковани. Ан го знаеше. Сама го бе правила.
Не беше изключено Джаганг да разполага с книги с пророчества или пък с могъщи магьосници, които да са му давали основания да вярва, че бариерата ще падне. В крайна сметка нали Ан го знаеше от Пророка Натан.
Ако бе така, значи Джаганг предприемаше поход, чиято цел е не само оглеждане, поробване и завладяване. От опита си през дългите години, докато го бе наблюдавала, Ан знаеше, че той никога не тръгва по неизследван и неподготвен път.
Тя се спря в тъмнината между два огъня. Огледа се. Колкото и невероятно да й се струваше, все още не бе видяла палатките на Джаганг. Искаше да ги намери, защото се надяваше те да й подскажат местоположението на Сестрите на светлината. Твърде вероятно беше императорът да ги държи близо до себе си.
Въздъхна отчаяно, когато не видя нищо друго освен огньове с насядали около тях войници. При цялата бъркотия и хаос в лагера на Ордена тя знаеше, че не може да е близо до палатките на Джаганг и да не ги забележи.
Най-лошото обаче бе, че не разполагаше с дарбата си, за да може да си помогне. С нея тя би могла да чуе далечни разговори, да хвърли някои малки заклинания и незабелязано да си намери ориентири. Без дарбата претърсването на лагера й се струваше безнадеждно и отчаяно.
Не можеше да повярва, че се намира толкова близо до Сестрите на светлината и не може да ги открие. Ако дарбата й беше наред, щеше да може да ги усети, когато се приближи на достатъчно разстояние до тях.
А освен помощта, която можеше да й окаже, дарбата щеше да й бъде полезна и с друго. Липсата й сякаш й бе отказала любовта на Създателя. Отдадеността на дългия й живот на делото на Създателя, съчетана с благодатта да се докосва до вътрешната си магия, до своя Хан, силата на живота, винаги й се бе струвала висше благо. Не че не бе изпитвала страхове, объркване и провали, но винаги бе оставяла една вратичка към себе си и своя Хан, където можеше да отдъхне и да възстанови силите си.
В продължение на близо девет века нейният Хан бе най-близкият й другар и спътник в живота. Неспособността да се докосне до дарбата си я докарваше до ръба на сълзите.
Сега животът й изглеждаше различен — меко казано. Опитваше се да не мисли за промяната. Но щом понечеше да докосне вътрешната си светлина и не успееше, чувстваше как нещо безмилостно изсмуква мозъка й.
Когато не правеше опити да докосне своя Хан, можеше да се заблуждава, че той си е там и я очаква — сякаш виждаше любящ приятел, който никога не я изоставя. Но посегнеше ли към него, помислеше ли за него, сякаш земята се разтваряше и тя потъваше в ужасяваща черна бездна.
Без дарбата и извън защитата на заклинанието, обгръщащо Двореца на пророците, Ан бе една обикновена жена. Всъщност не бе много по-различна от истинска просякиня. Просто една старица, остаряваща както всеки друг, без повече сила от която и да е обикновена възрастна жена. Интуицията, познанията и — както се надяваше — мъдростта й, придобити с дългите години живот, бяха единственото й предимство.
Докато Зед съумееше да прогони Хармониите, тя щеше да бъде, малко или повече, безпомощна. Докато Зед съумееше да прогони Хармониите. Ако Зед съумееше да прогони Хармониите.
Ан избра грешния път — между спрени близо една до друга каруци — и видя срещу нея да се приближава фигура. Просяците бяха свикнали да показват почит и уважение към останалите, макар да нямаше кой знае какви основания за това.
— Прелате?
Ан замръзна на място.
— Прелате, ти ли си?
Ан вдигна очи към смаяното лице на Сестра Джорджия Цифаро. Двете се познаваха от повече от петстотин години. Жената стоеше пред нея със зяпнала уста и търсеше думи, с които да изрази изненадата си.