Тя не беше толкова глупава, че да се опитва да се дърпа, когато вижда, че няма да има полза от това, така че си наложи да остане неподвижна. Без Хана си бе абсолютно безпомощна срещу тези огромни мъжаги. Сестрите се сбутаха една в друга колкото се може по-надалеч от войниците. Никоя не вдигаше глава.
Мъжете зачукаха и веригата. Ан се строполи безпомощна на пода и нададе вик, щом лицето й се блъсна в земята. Оковаха и глезените й. Свързаха с вериги ръцете и краката й. Чифт големи ръце я вдигнаха на крака. Веригата на кръста й минаваше през другите две.
Нямаше да може дори да се храни сама.
Единият от мъжете се почеса по гъстата брада.
— И е дошла в лагера съвсем сама?
Сестрите Рошел и Джорджия кимнаха.
Онзи се изсмя.
— Чудя се как е станала Прелат, след като е толкова глупава?
Сестра Джорджия направи реверанс и каза, без да го поглежда:
— Не знаем, сър. Но наистина е тя.
Той сви рамене и се обърна да си върви, но после спря и хвърли поглед към треперещите жени на пода. Посочи една от Сестрите в абсурдни прозрачни дрехи.
— Ти.
Сестра Теола трепна. Затвори очи. Ан видя как устните й се помръдват в тиха молитва към Създателя.
— Ела с мен — изкомандва мъжът.
Трепереща, Сестра Теола стана. Другите трима одобриха с ухилени физиономии избора на шефа си и я блъснаха да върви пред тях.
— Нали казахте, че няма — кротко възропта Сестра Джорджия.
— Така ли съм казал? — отвърна мъжът. — Ами промених си решението.
— Нека дойда вместо нея — провикна се Джорджия, щом мъжът тръгна да излиза.
Той извърна глава.
— Леле, леле, колко сме благородни. — Той сграбчи Джорджия за ръката и я дръпна след себе си към изхода. — Щом толкова настояваш, можеш да я придружиш.
След като мъжете излязоха заедно с двете жени, над палатката надвисна тягостна тишина. Никоя от Сестрите не поглеждаше към Ан, цялата окована.
— Защо? — тихо прошепна тя, но гласът й отекна в палатката като звъна на най-голямата камбана в купола на Двореца на пророците.
Някои от Сестрите трепнаха при въпроса й. Други направо заплакаха.
— Не сме толкова глупави, че да се опитаме да избягаме — отвърна накрая Рошел. — Отначало всички опитвахме, наистина, Прелате. Някои не преживяха опитите си. Смъртта им бе ужасна и продължителна. Негово Сиятелство ни даде да разберем колко безсмислени са опитите за бягство. Да помогнеш на някого, който се опитва да избяга, също е тежко престъпление. Никоя от нас не желае да получи отново този урок.
— Но вие наистина можехте да се спасите!
— Не сме толкова глупави — каза Сестра Рошел. — За нас няма надежда. Ние принадлежим на Негово Сиятелство.
— Отначало като жертви — каза Ан, — но сега вече по свое желание. Аз доброволно рискувах живота си, за да ви освободя. Получихте шанс, но избрахте да останете роби, вместо да спечелите свободата си. Още по-лошо — излъгахте ме. Излъгахте ме, откликвайки на позивите на злото.
Жените сведоха глави, щом Ан ги обиколи с унищожителен поглед.
— Всяка от вас прекрасно знае какво мисля за лъжците — какво мисли Създателят за тях.
— Но, Прелате — проплака Черна.
— Тишина! Не искам да ви слушам! Вече нямате никакво право да ме карате да ви слушам. Ако някога успея да се измъкна от тези вериги, ще бъде с помощта на онези, които служат истински на Светлината. Вие не сте по-добри от Сестрите на мрака. Те поне имат доблестта да признаят, че служат на злия си господар.
На входа на палатката се показа мъж и Ан млъкна.
Беше среден на ръст, с масивни ръце и широк гръден кош. Коженият му жакет беше разтворен, от набития му врат висяха цяла дузина златни ланци, накичени със скъпоценни камъни. На всеки от дебелите му пръсти имаше по един пръстен, достоен за Крал. Гладко избръснатата му глава отразяваше отблясъците на свещите. Изящна златна верижка свързваше халката на лявата му ноздра с друга халка на лявото ухо. Дългите, сплетени краища на мустаците му се спускаха покрай устните, висейки симетрично от двете страни на сплетената му брадичка. В очите му се четеше знакът на кошмара на пътешественика по сънищата. В тях изобщо липсваше бялото. Тъмните очни ябълки бяха наситени с мрачни, мъгляви петна, които се носеха в едно поле на мастилено черната неяснота, но Ан без колебание можеше да каже, че погледът му е насочен към нея. Тя не можеше да си представи, че погледът на самия Пазител би могъл да бъде по-страховит.
— Както виждам, имаме посетител — гласът му бе тежък като телосложението му.
— О, свинята можела да говори — каза Ан. — Колко впечатляващо.