Хвърли последен поглед към Паячка, която стоеше недалеч, напрегната и наострила уши. Животното вдигна глава, отвори уста и изцвили. Зед вдигна ръка и почука.
Вратата се отвори с изскърцване. Зад нея нямаше никой.
— Влез — чу се глас измежду сенките — и кажи какво искаш.
Зед застана в сумрака на тясното фоайе. В процепа между тежките завеси се процеждаше нищожен лъч светлина, а нахлулият през отворената врата ден потъна в мрака, без да се осмели да пробие по-навътре. Зед не забеляза никаква мебелировка, само дългите дъски на дюшемето, простиращи се към мястото, откъдето се чу гласът.
Той се извърна и посочи горната част на вратата. Кокалестият му пръст се забоде във въздуха.
— Хитро — да използваш въже, за да отваряш с него вратата от разстояние. Направо впечатляващо.
— Кой си ти, че си позволяваш да предизвикваш гнева ми?
— Да предизвиквам гнева ти ли? О, за нищо на света. Не си ме разбрала. Търся една чародейка.
— Внимавай, страннико, с желанията си. Понякога те могат да се окажат неприемливи. Представи се.
Зед се поклони драматично.
— Зедикус Зу’л Зорандер. — Той килна глава на една страна, за да може да се взре по-добре в жената между сенките. — Искам да кажа Зедикус Зу’л Зорандер като в „Пръв магьосник Зедикус Зу’л Зорандер“.
— Пръв магьосник.
Той й се усмихна обезоръжаващо:
— Франка Гоуенлок, надявам се.
Ококорила очи и със зяпнала уста, жената успя само да кимне.
— Леле, леле, колко си пораснала — Зед постави длан под нивото на колана си. — Когато те видях за последен път, беше ей такава. — Той се усмихна с истинско възхищение. — А както виждам, си станала истинска красавица.
Тя се изчерви и посегна да оправи косата си.
— Е, като изключим посребрялата коса.
— Зрелостта ти отива. Наистина.
Той го мислеше сериозно. Жената пред него бе красива. Дългата почти до раменете й коса бе отметната назад и разкриваше горди и почти съблазнителни черти. Сребристите оттенъци в слепоочията й само подчертаваха зрялата й красота.
— А ти…
— Знам — въздъхна той. — Не разбрах точно кога се случи, но ето, че се превърнах в същински старец.
С грейнала усмивка тя пристъпи напред и направи реверанс, прихванала полите на семплата си кафява рокля.
— За мен е чест да ви приема в скромния си дом, Пръв магьосник.
Зед махна с ръка.
— Стига вече с официалностите. Ние се знаем отдавна. Просто Зед е достатъчно.
Тя се изправи.
— Нека бъде Зед тогава. Не мога да повярвам, че Създателят отвърна на молитвите ми толкова директно. О, колко ми се иска майка ми да беше жива, за да може да те види отново.
— Тя също бе прекрасна. Нека добрите духове бдят над нежната й душа.
Сияеща, Франка пое лицето му в две ръце.
— А ти си си все същият красавец, какъвто те помня.
— Нима? — Зед се изпъчи. — Е, благодаря ти, Франка. Гледам да се грижа за себе си. Поддържам хигиена, такива неща, използвам билки и специални масла, които редовно поставям във ваната си. Предполагам това е причината кожата ми да се запази все още тъй гладка.
— О, Зед, не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам. Благодаря на Създателя. — Тя все още държеше лицето му в ръце. Очите й се изпълниха със сълзи. — Имам нужда от помощ. О, Първи магьоснико, отчаяно се нуждая от помощта ти.
Той пое ръцете й в своите.
— И защо?
— Зед, ти помогна на майка ми. Някога. Трябва да помогнеш и на мен. Моля те. Силата ми изчезна. Опитах всичко, за което можах да се сетя. Рових се в книги със заклинания, магии и чародейства. Нищо не помогна. Наложи се да вържа това въже за вратата, за да мамя хората и да стоя на положение. Направо се поболях от притеснение. Вече почти не спя. Опитах…
— Хармониите са на свобода.
Тя примигна и се взря невярващо в лицето му. Притихналият й дом сякаш се напрегна заедно с нея, за да го чуе по-добре.
— Моля?
— Хармониите са на свобода.
— Не — отвърна тя, очевидно шокирана. — Не мисля, че това е причината. По-скоро ми се струва, че нещо става с кръвта ми. Сигурно ми е направена магия от жени с по-малко възможности, но с повече амбиция. Предполагам от завист, а също и от зла природа. Опитвам се да не се изпречвам на пътя на хората, но понякога…
Зед я стисна за раменете.
— Франка, дойдох тук, защото се надявам ти да можеш да ми помогнеш. Майката моята снаха, без да иска, освободи Хармониите, като ги извика по спешност с помощта на мощна магия с последната надежда да спаси живота на внука ми. Имам нужда от помощта ти. Затова съм тук. И моята дарба изчезна. Магията се срива. Светът на живите е изправен пред ужасна опасност. Няма нужда да обяснявам на жена с твоите способности какви могат да бъдат последиците от подобно събитие. Трябва да видим дали може да се направи нещо, за да прогоним Хармониите. Като Пръв магьосник дойдох при теб, за да потърся помощ.