— Внукът ти? Той преживя ли всичко това? Оправи ли се?
— Да. За щастие, благодарение на помощта на жената, която впоследствие стана негова съпруга, оцеля и вече е добре.
Тя вдигна пръст към устата си, остана така известно време, замислена над думите му.
— Значи поне това е хубаво — че се е спасил. Но това означава, че в замяна на услугата, сторена от Хармониите, те могат да прекосят воала. — Тя свъси чело. — Внукът ти, казваш. Той притежава ли дарбата?
В главата на Зед за миг нахлу порой от мисли. Той промълви само едно „Да“.
Франка се усмихна набързо и учтиво, за да покаже на Зед, че се радва за него, после пристъпи към действие. Дръпна завесите, хвана го за ръката и го заведе до една маса в дъното. Махна и тежката завеса на малкото прозорче до масата, за да влезе светлина. Върху тъмния махагонов плот бе инкрустирана сребърна Милост.
Франка грациозно го покани да седне. Докато той се настаняваше, тя донесе две чаши. След като наля чай от чайника, увесен над тлеещите въглени в огнището, сложи едната пред него и седна насреща му. Помълча малко, след това рече:
— Подозирам, че не си ми казал всичко.
Зед въздъхна.
— Далеч не съм ти казал всичко, но нямаме никакво време.
— Имаш ли нещо против да щрихираш в общи линии само най-важното?
— Е, да, добре. — Той сръбна от чая си. — Спомняш ли си Д’Хара?
Ръката с чашата застина пред устните й.
— А възможно ли е човек да не си спомня Д’Хара?
— Ами, да, вярно, та значи работата е там, че Ричард, внукът ми, бе заченат чрез брутално изнасилване.
— Толкова съжалявам — промълви тя с искрено съчувствие в гласа. — Но какво общо има това с Д’Хара?
— Мъжът, който изнасили майка му, моята дъщеря, бе Мрачният Рал, господарят на Д’Хара.
Ръцете й потрепнаха. Чашата още не бе успяла да достигне устните й. Като внимаваше да не разлее горещата течност, Франка върна чашата обратно на масата.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че този твой внук е потомък на два рода магьосници? И че става въпрос за същия този Господар Рал, който иска капитулацията на всички страни в Средната земя?
— Ами да, точно за него става въпрос.
— И че този твой внук, самият Господар Рал, е същият, който ще се ожени за самата Майка Изповедник?
— Беше прекрасна церемония — вметна Зед. — Наистина прекрасна. Доста необикновена, но и много стилна.
Франка хвана челото си с ръка.
— Добри духове, трябва ми малко време, за да го осмисля.
— И да, той е магьосник-воин. Забравих, извинявай. Роден е с двете страни на магията.
Главата й се стрелна нагоре.
— Моля?
— Нали разбираш, двете страни. Субстрактивна наред с обичайната Адитивна. Двете страни.
— Знам какво означава „двете страни“.
— О!
Франка преглътна.
— Чакай малко. Хармониите искаш да кажеш, че ги е извикала Майката Изповедник?
— Ами тя.
Жената рязко стана, столът й изскърца по дървения под.
— Господарят Рал е този добри духове, самата Майка Изповедник е обрекла душата на Господаря Рал, на един магьосник-воин, притежаващ и двете страни на магията, на Хармониите?
— Не е чак толкова лошо. Тя не е имала представа за заклинанието. Не го е направила нарочно. Тя е добър човек и никога не би причинила нарочно подобно нещо.
— Нарочно или не ако Хармониите го хванат…
— Изпратих ги и двамата на сигурно място — на място, където не могат да го достигнат. Поне за това няма за що да се тревожим.
Тя въздъхна с облекчение.
— Да благодарим на Създателя поне за това.
Зед отпи още веднъж от чая си.
— Но въпреки това хората като нас с теб са лишени от силата си, а светът — от магията като цяло. Освен това може да се каже, че всичко е на прага на пълното унищожение. Както вече казах, нужна ми е помощ.
Франка най-сетне си седна на мястото, след като Зед й посочи стола. Той се усмихна и похвали чая й, подканвайки я да си пийне.
— Зед, струва ми се, че имаш нужда от помощта на самия Създател. Какво си мислиш, че бих могла да направя аз? Аз съм само една обикновена, средно надарена, с нищо незабележителна чародейка, заселена в отдалечена страна. Защо идваш именно при мен?
Той примигна и посочи към нея.
— Какво криеш с тази лента?