Пръстите й се вдигнаха към врата.
— Белег. Спомняш ли си „Кръвта на братството“?
Зед кимна.
— Е, почти навсякъде има такива като тях, хора, които мразят магията и които смятат, че хората с магия са виновни за всяка неудача, споходила ги в живота.
— Да, навсякъде има фанатици.
— Тук фанатиците следват човек на име Серин Райак. Той е обичайният тип: зъл и отмъстителен. Талантът му се състои в това да излага пред останалите заблудите си така, че да възбужда чувствата на слушателите си и да ги кара да действат според желанията му.
— Значи си пострадала от идеята му да освободи света от злините като теб?
— Точно така. — Тя с рязък жест свали лентата от врата си. Отдолу се белна зловещ белег. — Обесиха ме на един клон и започнаха да строят клада под краката ми. Любимото занимание на Серин Райак е да изгаря. Мисли си, че така освобождава света от магията на онзи, когото е изгорил. Че така магията не може да се върне обратно в този свят след смъртта на човека.
Зед въздъхна.
— Нещата се повтарят. Но ти очевидно си успяла да го убедиш да те пусне.
Тя се усмихна.
— Действията му срещу мен му струваха едно око.
— Не бих казал, че те обвинявам за стореното.
— Беше отдавна.
Зед търсеше начин да смени темата.
— Предполагам си чула за войната със Стария свят?
— Разбира се. При нас има представители на Императорския орден, дошли да обсъдят нещата с управниците ни.
Зед се изправи на стола.
— Какво? Орденът е изпратил свои хора тук?
— Нали това ти казвам. В правителството има хора, които се вслушват внимателно в думите на Ордена. Опасявам се, че предложенията се носят директно на висшите сановници. И то от доста време. — Тя вдигна чашата си и отпи глътка, без да изпуска Зед от поглед. Явно искаше да му каже още нещо. — Има хора, които обмислят възможността да изпратят тайно съобщение до Майката Изповедник, за да я накарат да дойде и да види как вървят нещата тук.
— Сега, когато Хармониите са на свобода, тя е лишена от силата си, също като мен и теб. Докато Хармониите не бъдат прогонени, тя не би могла да ни бъде от полза в подобно нещо.
Франка въздъхна.
— Да, разбирам. Ще е най-добре да видим какво може да се направи за прогонването на Хармониите.
— А междувременно може би няма да е зле хората тук да се позанимаят с тези въпроси.
Тя остави чашата си.
— И кой според теб ще се осмели да подлага под въпрос действията на кабинета на Министъра на културата?
— Директорите — предложи Зед.
Тя завъртя чашата си върху масата.
— Може би — бе всичко, което каза.
Тъй като Зед не добави нищо повече, тя потърси начин да прекъсне неловкото мълчание.
— В Андерия човек трябва да прави, каквото се изисква от него, за да оцелее.
— Винаги ще се намерят хора, готови на това. — Зед се залюля на стола си. — Но каквото и да се направи, ще е напразно. Андерия така или иначе ще трябва да капитулира пред Ричард и новата Д’Харанска империя, която той сформира, за да се противопостави на набезите на Императорския орден. — Той отпи пак. — Споменах ли, че освен другото внукът ми е и Търсач на истината?
Франка вдигна поглед.
— Не, пропусна го.
— Ричард няма да позволи на Андерия да я кара по начина, по който явно я е карала досега — да оставя корумпирани сановници да се споразумяват с Императорския орден. Той и Майката Изповедник ще сложат край на подобни опасни подмолни действия. Това е една от причините, принудили го да завземе властта. Той иска да консолидира управлението под общ и справедлив закон.
— Справедлив закон — подигра му се тя, сякаш самото понятие бе детинско и глупаво. — Ние сме просперираща страна, Зед. Андерианците живеят добре. Ако Хакенците се бяха вслушали в съветите на Императорския орден, щях да го разбера, можеше да приема, че имат причина. Но не го правят те, а Андерианци, които така или иначе притежават властта.
Зед допи чая си.
— Нищо не дразни някои хора повече от това да видят, че други хора са свободни. Точно както този Серин Райак мрази хората с магия, управляващият елит — или онези, които се мислят за такъв, — ненавижда свободата. Те намират радост единствено в задълбочаването на нищетата на хората.
Зед се опита да омекоти болезнената тема.
— Е, Франка, имаш ли си съпруг или галантните светски мъже все още имат шанса да те ухажват?
Тя се усмихна на себе си, преди да отговори:
— Сърцето ми принадлежи на един човек.
Зед се протегна през масата и я потупа по ръката.
— Много се радвам.
Тя поклати глава и усмивката й се стопи.
— Не. Той е женен. Не мога да си позволя да му разкрия чувствата си. Никога няма да си простя, ако му дам причина да напусне красивата си булка, за да дойде при една застаряваща мома като мен. Не мога да си позволя дори да му намекна за чувствата си.