— Предишното им прогонване — далеч в древността, — направено с цел да бъде развалено първоначалното заклинание, довело ги в нашия свят, по необходимост е трябвало да разкъса воала. За да се завърнат Хармониите отново в нашия свят, противодействащото заклинание е трябвало да бъде балансирано с древна магия, а тя от своя страна действа едва след като бъдат задоволени изключително трудно изпълними условия. Но това както и да е.
Самото наличие на механизъм за завръщане представлява балансът, необходим за изгонващото заклинание. — Зед плавно прокара пръст по ръба на чашата си. — От това, което знам по въпроса, мога да съдя, че природата на съществуването на Хармониите е такава, че те могат да се завърнат в света на живите едва след като са изпълнени строгите изисквания на балансиращия механизъм. И това може да стане през същото място, откъдето някога са били изгонени. Ето защо трябваше да дойда тук.
Тя зарея замислено поглед.
— Да, звучи логично. Трябва да открием къде се намира това място.
— Дори то да не ти е известно, може би все пак ще се съгласиш да ми станеш водач?
Тя го погледна.
— Къде бихме могли да търсим? Имаш ли някаква идея?
Зед остави чашата.
— Мислех си, че евентуално би могла да ми помогнеш да вляза в библиотеката.
— В Библиотеката на културата? В имението на Министъра на културата?
— Именно. Там се съхраняват древни текстове. Поне се съхраняваха. При положение, че Хармониите са били прогонени именно от Андерия, в библиотеката може да има запазени записки или друга информация, която да ми помогне да разбера къде е мястото. Може да намеря и други полезни сведения.
— Знаеш ли някакви заглавия на книги? Може да са ми известни?
— Нямам точна представа, дори не знам дали такива книги изобщо съществуват, а дори да съществуват, не е казано, че се намират именно там. Просто ще трябва да започна да преглеждам наред томовете, с надеждата да открия нещо.
Тя се наведе към него.
— Зед, вътре се съхраняват хиляди книги.
— Знам. Виждал съм ги преди.
— И ако намериш такава, в която се посочва мястото, после какво?
Той сви рамене пресилено небрежно.
— Да вървим стъпка по стъпка.
Дори да не успееше да открие информация за механизма на изгонването, имаше идея за това какво би могъл да направи, в случай че разбере мястото, откъдето са били прогонени Хармониите. Каквато и информация да събереше, колкото и проста да се окажеше работата, без помощта на дарбата си той нямаше да може да се справи с проблема.
Вероятно щеше да се окаже принуден да предприеме отчаяни действия.
— Е, какво ще кажеш за Библиотеката на културата? Ще ми помогнеш ли да вляза вътре?
— Мисля, че поне това е по силите ми. Като Андерианка, при това известна в имението на Министъра, имам достъп дотам. Не всеки може да влиза вътре. Властимащите понякога променят историята дотолкова, че човек не може да познае собственото си минало, камо ли да вярва на останалото, което се е изписало. — Тя се отърси от мислите си и изправи гръб с ведра усмивка. — Кога ще я посетим?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Мислиш ли, че ще можеш да се престориш на учен?
— Убеден съм, че мога да се престоря на всякакъв — дори на човек, който не може да си спомни собственото си име.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
— О, КОЛКО МИЛО! — с престорена възхита възкликна Зед, щом жената постави тежкия том в светлината на високата лампа. — Сега вече съм сигурен. Няма никакво съмнение. Вие сте самият добър дух, притекъл се на помощ на моята скромна особа, мадам Фиркин.
Жената изведнъж стана срамежлива като девойка. Бузите й пламнаха и на устните й се разля свенлива усмивка.
— Това ми е работата, господин Рибник.
Той се надвеси към нея и й пошепна закачливо:
— Предпочитам красивите жени да ме наричат Рубен.
Когато се налагаше да се представя под друго име, Зед предпочиташе Рубен Рибник. Звучеше му зашеметяващо. Фактът, че водеше скромен живот, от време на време го подтикваше към желание за подобни пищни определения и думи. Според него леките отклонения от ежедневието бяха нужни за поддържането на равновесието. Нещо толкова простичко като употребата на името Рубен Рибник задоволяваше тази нужда.
Жената примигна, явно не схванала флирта. Изненадващо, както си помисли Зед, тъй като тя наистина бе достатъчно симпатична, за да може да се предполага, че през целия си дълъг живот е била обграждана от тълпи обожатели. Зед се почувства принуден да изясни нещата:
— Ето защо, мадам Фиркин, предпочитам да ме наричате Рубен.
Тя продължаваше да го гледа с немигащ поглед, после в един момент той видя как в тъмните й очи се прокрадва пламъчето на просветлението и в следващия просторното помещение вече гърмеше от звънкия й смях. Някои от другите посетители, насядали на околните маси, вдигнаха очи. Един от стражите на входа също се обърна и ги изгледа. Мадам Фиркин бързо вдигна длан към устата си и лицето й пламна.