— Рубен — изкикоти се тя палаво, повтаряйки името му. Огледа се и се осмели да се наведе към него. — Ведета.
— А! — изгука Зед. — Ведета. Прекрасно име.
Тя се изкикоти отново и се отдалечи от мястото му, стъпките й отекнаха меко в огромната зала на първия от двата етажа в пищната Андерианска библиотека. От мястото си Зед вече доста време се бе наслаждавал на слънчевия залез. Множеството запалени лампи обливаха в мека светлина червеникавата дъбова ламперия на залата и осигуряваха достатъчно светлина на онези, които бяха предпочели да вкусват сладостта на думите, а не на вечерята.
Зед придърпа тежкия том, който Ведета му бе донесла. Един бърз поглед му бе достатъчен, за да разбере, че няма да му свърши никаква работа. Все пак разгърна корицата и се направи, че чете с дълбок интерес.
Но всъщност изобщо не беше така. Книгата, която в действителност четеше, се намираше по-нагоре вдясно, но дори и с наведена глава можеше да извръща поглед и да хвърля по едно око в нея, така че да заблуди всеки, минаващ наблизо. Не че наоколо гъмжеше от любопитни.
Той вече бе произвел истинска сензация с величествената си поява, изправяйки се на централния вход на библиотеката и обявявайки на висок глас, че има хипотеза за закона за отговорността на вторичните доставчици на стоки пред подписващата страна в търговските споразумения, унищожени от клаузи, включващи Творчески актове не специфично специфицирани в подтекста, но подразбиращи се от общия закон на древните търговски принципи, и че е сигурен, че ще успее да ги докаже, опирайки се на чудесни примери из историята на Анерианския закон.
Никой не набра достатъчно смелост, за да му опонира. Служителите в библиотеката се задоволиха с това просто да го оставят да си върши работата. Присъствието на Франка му бе от голяма помощ, тъй като тук хората я познаваха.
Ставаше късно и библиотекарките изгаряха от нетърпение да се приберат у дома, но се страхуваха да не възбудят гнева на човек, толкова издълбоко запознат със закона. И понеже Зед се позабави, от присъствието му се възползваха още неколцина посетители. Той не бе сигурен дали защото искаха да поработят още малко, използвайки неочаквано предоставената им възможност, или просто им се щеше да го държат под око.
Франка седеше от другата страна на масата, леко встрани, за да има достатъчно място за всичките разхвърляни по плота книги. Тя прелистваше дебелите томове и от време на време му обръщаше внимание на отделни пасажи, които смяташе, че може да представляват интерес за него. Франка бе умна и му посочваше неща, които малцина други биха могли да разберат. Но досега така и не бяха стигнали до нещо с практическа полза. Всъщност Зед не беше съвсем наясно какво точно търси, но бе сигурен, че още не го е открил.
Потънал в размисъл, той се стресна, когато една ръка се отпусна на рамото му.
— Извинявайте — прошепна Ведета.
Той се усмихна на свенливата дама.
— Няма нищо, скъпа Ведета. — Повдигна въпросително вежди.
— О! — тя посегна към джоба на престилката си. Лицето й отново пламна, докато ровеше с ръка из джоба си.
В един миг ръката й застина.
— Ето я.
— Кое? — прошепна Зед.
Тя се наведе към него и сниши глас още повече. Зед забеляза, че Франка ги наблюдава, правейки се, че чете някаква книга.
— Не би трябвало да показваме това на всеки. Книгата е изключително рядка и ценна. — Лицето й бе аленочервено. — Но вие сте специален човек, Рубен, толкова умен и въобще. Затова реших да ви я покажа за минутка.
— Наистина ли, Ведета? Колко изключително мило от твоя страна?! И каква е книгата?
— Всъщност не знам точно. Но е принадлежала на самия Джоузеф Андер.
— Нииима? — провлачи Зед.
Тя кимна енергично.
— Планината.
— Моля?
— Планината. Така са го наричали някои от съвременниците му. Когато нямам работа, понякога чета някои от древните текстове от онова време — за да науча нещо повече за светия ни претеча Джоузеф Андер. Та, както разбирам, някои от съвременниците му са го наричали Планината.
Докато тя изваждаше книгата от джоба си, Зед вече бе насочил към нея цялото си внимание. В ръката й се появи миниатюрен предмет. Сърцето му трепна, тъй като му се стори прекалено малък за книга.
Но веднага след това видя, че наистина е малка черна книжка, и сърцето му щеше да литне от възбуда.