Дневник на пътуване.
Дори моливът се бе запазил в гръбчето му.
Зед навлажни устни и протегна ръце към книгата. Вдигна пръст към долната си устна. Ведета нямаше да го остави насаме с подобна ценност, дори да бе най-гениалният учен. Двама от стражите огледаха зорко помещението, но не обърнаха на Зед особено внимание.
— Мога ли да надзърна вътре, Ведета? — напрегнато прошепна той.
— Ами е, предполагам нищо няма да й стане.
Жената внимателно отгърна корицата. Дневникът бе в идеално състояние, но и този на Ан бе също толкова древен, а състоянието му не бе по-лошо. Дневниците на пътуване бяха магически предмети и вероятно с това се обясняваше почти непокътнатото им състояние дори след хилядолетия употреба. С това, а и с изключително внимателното отношение на Сестрите към ценните книги. Хората тук явно се отнасяха към тях не по-малко грижовно. Зед зяпна. Планината.
Разбра. „Двойникът на планината“ бе втората книга от чифта на този дневник. Нещата се подредиха в главата му. „Двойникът на планината“ е била унищожена и заедно с нея — вероятно — и информацията за обиталището на Хармониите.
Но тази книга, дневникът на пътуването на Джоузеф Андер, би трябвало да съдържа същите думи — ако не са изтрити.
Зед гледаше като замаян как Ведета Фиркин отгръща първата празна страница. Магьосник, живял преди три хиляди години, щеше всеки миг да заговори пред него.
Зед се вгледа втренчено в думите на следващата страница. Напрегна всичките си сили. Не разбра нищо. Заклинание, каза си той, което не позволява на чужди погледи да разчитат съдържанието.
Не, не беше това. Пък и нали магията се сриваше. Подобно заклинание не би могло да продължава да действа. Докато се взираше в написаното, осъзна, че е на език, който не познава.
Изведнъж разбра. Беше на високо Д’Харански.
Сърцето на Зед помръкна. В днешно време практически никой не знаеше този език. Ричард му бе споменал, че го е научил. Зед не се съмняваше в думите му, но в момента внукът му пътуваше към Ейдиндрил. Нямаше как да го намери, камо ли да го стигне.
Освен това библиотекарите нямаше да му позволят да изнесе оттук книгата, а Зед не притежаваше магията си, за да може да направи нещо по въпроса.
— Каква величествена гледка — промълви той, докато жената бавно разгръщаше страниците пред очите му.
— Да, наистина — благоговейно промълви тя. — По някога слизам в подземията и просто гледам нещата, на писани от Джоузеф Андер, представям си как пръстите му са отгръщали страниците. Това ме кара да потръпвам — призна му тя.
— И мен — отвърна Зед.
Отговорът му явно й достави удоволствие:
— Жалко, че никой не е успял да я преведе. Дори не знаем на какъв език е написана. Някои от учените ни предполагат, че е древен код, използван от магьосниците.
— Джоузеф Андер е бил магьосник — глухо додаде тя. — Не всички го знаят, но наистина е бил такъв. Бил е велик човек.
Зед се запита откъде ли знаят, че е велик, след като нямат представа какво е оставил след себе си. Но веднага си отговори, че вероятно именно това е причината да го смятат за толкова велик.
— Магьосник — повтори Зед. — Човек би помислил, че един магьосник ще иска хората да помнят думите му.
Ведета се изкикоти.
— О, Рубен, явно нищо не разбираш от магьосници. Те са такива. Тайнствени и изобщо.
— Сигурно — разсеяно отвърна той, напрягайки се да намери поне една дума, която да му подскаже нещо.
Нямаше такава.
— Ето — едва чуто прошепна Ведета и хвърли бърз поглед в двете посоки — това тук. — Тя му показа една страница в самия край. — Успях по някаква случайност да разчета това тук. Само това.
— Наистина ли? — Зед запримига срещу неразбираемите знаци.
— Фуер оубенс.
Той се вгледа във въодушевените очи на жената.
— Ведета, наистина ли знаеш какво означава „Фуер оубенс“, или просто предполагаш.
Тя свъси сериозно чело.
— Наистина знам. Съвсем случайно попаднах на едно място в друга книга, наречена „Могъществото на огнивото“, където го има същото. В книгата се говори за някак ви…
— Значи си разбрала какво означава, а?
Тя прошепна в ухото му:
— Пещите.
Зед извърна глава и се вгледа в тъмните й очи.
— Пещите ли?
Тя кимна.
— Пещите.
Той се намръщи.
— Имаш ли представа какво означава това?
— Съжалявам, не. — Тя се изправи. — Става късно, Рубен. Стражите ме предупредиха да затварям, след като ти покажа това.
Той не се постара да прикрие разочарованието си.
— Разбира се. Всеки би искал да се прибира, да вечеря и след това да почива.
— Но утре заповядай пак, Рубен. За мен ще е удоволствие отново да ти помогна, с каквото мога.