Зед поглади долната си устна, замислен за късчетата информация, до които бе успял да се добере, и опитвайки се да разбере дали нещо от наученото ще му бъде от полза. Не беше много вероятно.
— Моля? — Той я погледна. — Какво каза?
— Че ще се радвам да дойдеш отново утре. За мен ще е удоволствие да ти помогна. — Тя се усмихна със същата свенлива усмивка. — Ти си истинско предизвикателство в сравнение с повечето посетители тук. Малцина се интересуват от древните книги като теб. А според мен е срамно. Хората днес не уважават знанието на миналото.
— Да, наистина е така — с цялата си сериозност отвърна той. — С удоволствие ще се върна утре, Ведета.
Лицето й пламна.
— Може би, ако искаш, заповядай на гости в апартамента ми. Бих могла да ти приготвя нещо за ядене?
Зед се усмихна.
— С най-голямо удоволствие, Ведета, ти наистина си много мила, но няма да е възможно. С Франка съм. Тя е моята любезна домакиня и трябва да се връщаме във Феърфийлд и да обсъдим събраната днес информация. Относно проекта ми, нали разбираш. Законът.
Лицето й помръкна.
— Разбирам. Е, тогава надявам се, ще се видим утре.
Тя тръгна да си върви, но Зед я стисна за ръкава.
— Ведета, може би утре ще мога да се възползвам от предложението ти? Ако важи дотогава, разбира се.
На лицето й отново светна сияещата усмивка.
— Ами, всъщност утре ще е по-удобно. Ще имам вре ме да е, ще бъде по-добре. Утре вечер дъщеря ми ще отсъства от къщи, сигурна съм, и ще можем да си направим чудесна вечеря — насаме. Съпругът ми почина преди шест години — добави тя, прихващайки яката си. — Беше чудесен човек.
— Сигурен съм. — Зед стана и й се поклони дълбоко. — Значи утре. — Той вдигна пръст във въздуха. — И благодаря, че ми показа специалната книга от подземието. За мен беше истинска чест.
Тя се обърна и тръгна, отнасяйки сияещата усмивка със себе си.
— Лека нощ, Рубен.
Той й помаха и й се усмихна широко. Веднага щом я видя да потъва във вратата към подземията, се обърна и направи знак на Франка.
— Да вървим.
Тя затвори книгите и заобиколи масата. Зед й предложи ръката си и двамата заслизаха по просторната стълба. Дъбовите перила, дебели тридесетина сантиметра и с изящен профил, отразяваха отблясъците на лампите, осветяващи стълбата.
— Намери ли нещо? — прошепна тя, щом се отдалечиха на безопасно разстояние.
Зед се огледа назад, за да е сигурен, че никой от онези, които бяха проявили интерес към присъствието на двамата в библиотеката, не ги е последвал. Поне трима души му се сториха подозрителни, но те бяха твърде далеч, за да могат да чуят нещо от разговора му с Ведета. Освен ако не притежаваха дарбата.
Но при положение, че магията се сриваше, той нямаше защо да се притеснява. Поне едно предимство от цялата ситуация.
— Не — отчаяно отвърна той на въпроса й. — Абсолютно нищо, което би могло да ни е от полза.
— Каква беше онази малка книжка, която тя ти изнесе от подземията? Дето не ти позволи да я държиш?
Той махна с ръка.
— Нищо особено. Беше на високо Д’Харански. — Той я изгледа с крайчеца на окото си. — Освен ако не знаеш високо Д’Харански.
— Не. Виждала съм само няколко текста в живота си.
Зед въздъхна.
— Жената знаеше значението само на една дума от цялата книга: „Пещите“.
Франка рязко се спря. Почти бяха се изкачила на горната площадка.
— Пещите ли?
Зед се намръщи.
— Да не би да ти говори нещо?
Франка кимна.
— Това е име на една местност. Известна е на малцина, само на родени с дарбата. Майка ми ме е водила веднъж.
— Какво представлява? Що за място е?
Франка се обърна към спомените си.
— Ами ненормално горещо. Пещера. Можеш да почувстваш силата, магията в тази гореща пещера, но вътре няма нищо.
— Не разбирам.
Франка сви рамене.
— Нито пък аз. Вътре няма нищо, но мястото е странно, могат да го оценят единствено хора, родени с дарбата.
Изпълва те с, не знам. С някакви пристъпи на сила, която започва да се излива през теб, докато си стоиш там, в Пещите. Но онези, които не притежават дарбата, не усещат нищо. — Тя се огледа, за да е сигурна, че никой не ги слуша. — Това е място, за което не казваме на никого. Тайно място — само за родени с дарбата. Тъй като не знаем какво има в него, го пазим в тайна.
— Трябва да го видя. Можем ли да отидем сега?
— Намира се в планината. На няколко дни път. Ако искаш, можем да тръгнем сутринта.
Зед се замисли.
— Не, струва ми се, че ще е по-добре да отида сам.
Франка явно остана обидена, но дори да беше така, Зед не искаше да я пуска да се приближава до това място. Освен това той наистина не я познаваше добре и не знаеше дали може да й има пълно доверие.