— Виж, Франка, може да е опасно и никога няма да си простя, ако ти се случи нещо. Ти вече самоотвержено ми предостави времето и връзките си. Рискува достатъчно.
Това явно я успокои.
— Предполагам, някой ще трябва да предаде на Ведета, че няма да можеш да й гостуваш утре за вечеря. Ще остане разочарована. — Тя се усмихна. — Ако бях на нейно място, със сигурност щях да съм.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
ЗЕД ИЗПЪШКА под тежестта на седлото, което сваляше от гърба на Паячка. Прекалено бе стар за подобен род дейности, каза си. Усмихна се на самоиронията.
Стовари седлото на един дънер, за да не го оставя на земята. Паячка доволно се освободи от юздите, които Зед хвърли върху седлото. Покри всичко с одеялото, което мяташе на гърба й, за да не й убива седлото. Дънерът, върху който остави принадлежностите, беше подпрян край стар смърч, така че щеше да е защитен от вятър и дъжд — поне до известна степен. Покри всичко с борови клонки, за да го запази колкото се може по-сух. Ситният дъждец съвсем скоро щеше да завали по-изобилно — в това не се съмняваше.
Паячка, изпълнила задълженията си, се бе преместила леко встрани и похрупваше тревица, но без да го изпуска от поглед. Бяха направили тежък тридневен преход. Прекосиха реката Дрън и продължиха нагоре в планината. За него бе по-трудно, отколкото за кобилата — тя не беше стара. Зед видя, че Паячка с радост се е отдала на новото си занимание, и насочи вниманието си към своите дела.
Малка горичка от няколко смърча закриваше гледката в посоката, в която трябваше да продължи, и той се запъти към пустия бряг, за да я заобиколи. Вече от другата й страна намери стърчащ от земята висок камък, сякаш нарочно поставен там вместо платформа. Качи се отгоре му. Взря се в езерото, застанал с ръце на хълбоците. Гледката беше омайваща. Гъстата гора зад него свършваше рязко на доста разстояние от езерото, сякаш се страхуваше да приближи. Край брега се издигаха само няколкото смели смърча. Тук-там полуостровът бе обрасъл с храсти, но в по-голямата си част бе покрит само от туфи трева. Над тревата се подаваха малките сини и розови листенца на диворастящи цветя.
От всички други страни дълбокото планинско езеро бе заобиколено от стръмни, голи скали. Дори изолираното и самотно петно вода да имаше име, Зед не го знаеше. Практически пътят, по който бе дошъл, беше единственият начин да се стигне до него. Голите зъбери отсреща вляво продължаваха чак до хоризонта. Единствената растителност по тях бяха жилавите корени на някое и друго хилаво дръвче. Мрачните скали вдясно прикриваха гледката отвъд, но Зед знаеше, че отвъд планините продължават. Точно насреща му през езерото имаше водопад. Ледените води се спускаха към езерото от платата горе, от голямото езеро в по-високите части на тази пустош, посещавана единствено от птиците бойници. Това бяха част от водите на реката Дамар, които се вливаха в Дрън. Студената вода идваща от онова място на смъртта, щеше да се спусне надолу към долината Нарийф, за да даде живот.
Зад водопада се криеха Пещите.
В каменната стена зад падащата вода преди три хиляди години са били зазидани Хармониите.
Днес те бяха на свобода.
В очакване на полагащата им се душа.
При самата мисъл за това го побиха тръпки — сякаш хиляди паяци.
Отново, за кой ли път, се помъчи да призове дарбата си. Опита всячески да убеди сам себе си, че този път сега наистина ще стане. Разпери ръце, вдигна ги във въздуха с дланите нагоре, към небето, сякаш за да заблуди някак магията си.
Невъзмутимото езеро не усети нито частица от усилията му. Планините чакаха търпеливо, без да реагират на провала му.
Зед, почувствал се изключително самотен и много стар, въздъхна дълбоко. Беше си представял този миг по хиляди различни начини.
Но въображението му никога не бе чертало подобна смърт.
Ето защо не можеше да позволи на Ричард да узнае, че Хармониите са на свобода. Ричард не би приел плана на Зед, не би му позволил да направи онова, което старият магьосник знаеше, че трябва да направи.
Отклонявайки мислите си от обзелата го мрачна меланхолия, той огледа езерото. Трябваше да съсредоточи мисълта върху действията си, защото в противен случай лесно можеше да се провали и саможертвата му да отиде напразно. А след като бе решил да го направи, възнамеряваше да е както трябва. Изпитваше удоволствие от добре свършената работа, та дори и в случай като този.
Докато оглеждаше местността с опитно око, забеляза, че под онова, което на пръв поглед изглеждаше спокойна вода, всъщност се крие повече. Вътре бъкаше от невидими неща, които се движеха безредно в подмолни течения и заплашваха с неясни намерения.